Съвсем наскоро се заех с една дълго отлагана задача. Най-сетне се реших да извадя и подредя от десетките кашони книгите, достигнали до нас от семейството на съпруга ми. В тези няколко дни, през неусетно потъналите ми в праха на времето ръце, преминаха стотици томове, някои пропътували повече от един век, за да се озоват при нас в далечната 2016-а година.
Понякога, разгръщайки страниците, намирах изостанала забележка или рисунка в полето с мастило, забравен разделител при любимото стихотворение, черно-бяла картичка с поздрави от пътуващи някъде приятели… И някак неусетно през ръцете и сетивата ми оживяваше малка част от ежедневието и емоциите на едни съвсем непознати за мен хора – чрез онези
големи купчини прашни, но грижливо подвързани книги
закупени и запазени, за да останат. За да надживеят собствениците си и да предадат на следващите поколения, част от това, което са били. И там, седейки сред натрупаните около мен късчета от нечий живот, изведнъж се запитах – а ние какво ще оставим след нас?
Да, имаме много книги, но определено те не са единственото нещо, на което посвещаваме времето си. Времената са други. И дали някога правнуците ми ще могат да видят и усетят как и с какво точно съм прекарвала времето си в интернет, пред телевизора или кои канали съм следяла в YouTube? Естествено, може да останат компютрите ни или някой диск, на който да запишем любимите си неща. Но дали ще е същото?
Дали вълнението от това да сложиш един диск в компютъра и да разгледаш съдържанието му, може да се сравни с осезателното чувство, че
държиш в ръцете си и разлистваш нечии спомени
Или ще бъде само един безличен дълъг списък с линкове… И колко от тях ще се отварят все още?
Дали внуците ни ще намерят четирилистна детелинка между страниците на стихосбирката на любимия италиански поет? И ще научат, както научих аз, че дядото на съпруга ми е обичал стиховете, че баба му е говорела много добре френски и се е увличала по френските новели и романи? Или че са преживели Първата световна война и са съхранили грижливо подвързани всички броеве на Кориере де ла сера от онова време.
[Вижте още… Детство мое: версия 2.0]
Защо ли?
Запазили са за идните поколения тонове литература не само от всички световни класици, но и списания за градинарство, отглеждане на животни, овощарство, консервиране… На какво ли са искали да ни научат? Днес ние се информираме в интернет и според последните проучвания той става най-ползваният ни източник за информация. Пазаруваме набързо в супермаркета, а децата ни често дори не знаят, че картофите не растат по дърветата, а кравата не живее във фабриката за мляко…
През вече далечната 1969-а година американският изследовател Херберт Кругман установява чрез серия експерименти, че когато четем, е активно лявото полукълбо на мозъка, с което анализираме и мислим критично. При гледането на телевизия мозъчната активност се прехвърля в дясното полукълбо, което се задейства при пасивно възприемане на факти.
Близо половин век по-късно, след като книгите бяха изместени от телевизията, а телевизията от интернет, изследвания сочат, че когато сме пред мониторите мозъкът ни е в постоянно състояние на мулти-таскинг. Пред очите ни преминават десетки заглавия и ако някое все пак грабне вниманието ни, не обичаме да четем повече от 2-3 абзаца или дълги статии.
Няма нужда да запаметяваме факти
които винаги можем да открием с малко търсене в Гугъл и дори книгите в библиотеките са на един клик разстояние (ако имаме търпение и желание да се ровим в тях).
Мозъкът ни складира информацията, която получаваме, докато се разсейваме с куп други неща, не в хипокампа, където тя се пази организирана за в бъдеще, а в стратума, където обикновено се трупат новите действия и умения, а не фактите и идеите. Изразяваме емоциите си с лайкове и емотикони, които изчезват в безбройните нишки на “мрежата” секунди, след като са се появили.
Така мимолетно ли ще е и това, което ще остане след нас?
Ако все пак сте достигнали до края да всичко написано дотук, вероятно и вие вече търсите отговора на този въпрос. Аз все още не го знам. Всяко ново начало е и един малък край. Книгите са пратили в забвение разказвачите на истории, телевизията надделя над писаното слово, а интернет победи телевизията… И засега всеки е оставил по свой начин своята следа. Или поне така ми се иска да мисля.