Дни преди провеждането на Форум Пространство за общуване по темата за „трудните” деца в семейна и училищна среда, говорим с Емилия Крайнова – лектор и един от основните хора зад третото издание на събитието.
Еми е от хората, за които си сигурен, че живеят според идеите, които „проповядват”. Вече 10 години тя помага на хора и организации в България да намерят своя път към развитието и успеха като преоткрият себе си и ценностите, които ги вдъхновяват, чрез общуването като начин на свързване с околните. Тя е коуч, фасилитатор и обучител, който и в работата, и в живота разчита на инструменти като емпатия, ненасилствена комуникация, емоционална и колективна интелигентност.
Майка е на малката Айя (2г.6 м.) , за която отделя много време, и ръководи Communication Academy – организация, където няма йерархия, всеки е еднакво отговорен и всеки дава това, което прецени, като усилие за реализирането на проектите.
- Правите събитие за по-добро разбиране на т.нар. „трудни” деца от родители и учители – кои са тези деца и на какво ни учат?
- В момента, в който наричаме някого труден, ние признаваме, че искаме да е лесно. „Трудното” е зов за помощ. Много родители казват, че покрай децата им се налага да се променят, да търсят нови решения, да се обучават, да правят немислими за тях неща. Трудното при такива деца е да признаем, че ни изправят пред границите ни, че те са истинският тест за готовността ни да сме смирени, творчески настроени и наистина свързани със себе си, а не с очакванията ни какви трябва да са нещата и хората в живота.
„Трудните” деца ни учат най-вече да приемаме с мир трудностите. Защото, ако бяхме в мир, нямаше дори да мислим дали нещо е трудно или лесно – просто щяхме да живеем живота така, както се случва. И обикновено, само когато възрастният е в мир с трудността, която поставя „трудното дете”, само тогава то е склонно да стане „лесно”. - Ще ни дадеш ли рецепта за преодоляване на трудностите при отглеждане и обучение на едно дете?
- Често повтарям, че отвъд всичко, което децата правят, стоят техни потребности, за които и те самите не осъзнават, че са силен двигател на действията им. Възрастните са тези, които могат да подкрепят децата в осъзнаването на дълбоките мотиви за действията им. Възрастните носят и отговорността да предлагат решения, съзвучни с тези потребности.
Да можеш да предлагаш на децата това, от което се нуждаят, и да изграждаш връзка с тях на нивото на тези потребности – това е отправна точка за общуване на по-дълбоко ниво и подкрепа за тях.
Другото много важно е да намерим форма на подкрепа за самите нас – родители и учители, която да е пространство, в което да откриваме и да се свързваме с нашите потребности. Да работиш с деца изисква да можеш да даваш, да си истински щедър на търпение, разбиране, емпатия. А за да се случва това, всеки от нас има нужда да получава от същото за зареждане, освежаване и подкрепа.
- Как да сме по-добри родители за детето си?
- Като родител, и аз все още търся пълния отговор на този въпрос. Част от отговора може би е в това подкрепата ни да е в посока децата да се учат да подкрепят сами себе си.
Мисля си, че ако едно дете расте в среда, която го подкрепя да осъзнава дали и как действията му са съзвучни с потребностите му , то това дете ще израсте научено да преценява какво да прави и как да прави това, което истински откликва в него.
На това се учим всички цял живот така или иначе. А децата ни, ако са отглеждани по този начин, вярвам, че могат да станат майстори и преди нас.
- Имаш опит в коучинга и личностното развитие – ще ни споделиш ли тайната за балансиране между работа, семейство и време за себе си?
- Моята тайна е, че не вярвам, че това с баланса е изобщо възможно. Мисля си, че различните периоди от живота ни са обречени да са преимуществено ориентиране в една или друга посока и въпросът е „В мир ли съм, че няма баланс?” Познавам хора (и аз съм един от тях), които преди да имат семейство са нетърпеливи това да се случи, а след като се случи, се чудят как да се откъснат за малко, за да намерят време за себе си. Една приятелка дори ми каза наскоро „Преди да се родят децата ми не съм вярвала, че работата мога да я преживявам като ваканция…”
Вече казах, че само когато сме в мир с една ситуация, можем да я променим съзвучно с ценностите ни за момента. „Мога ли да се наслаждавам на живота си, какъвто е, и да съм в мир с всичките си роли?” – това вярвам, че е по-важен въпрос от въпроса за баланса.
- Какво те вдъхновява за работа с хора – те често са „трудни” и не са наясно със себе си, а искат ти да им помогнеш да се развиват?
- Всеки човек е толкова специален, че изпитвам истинско удоволствие от самата среща, от това да съм там и да слушам историите на хората, начините, по които тези истории са оставили отпечатък върху тях, всичко, което търсят в името на ценностите си, и всичко, което вече са намерили по пътя си…. Без да звучи пресилено – всичко в срещите, които включват емпатия, ме вдъхновява. И може да се каже, че съм пристрастена към емпатията. За щастие мисля, че няма странични ефекти.
Действително, най-често хората ме намират, когато им е трудно, объркани са и търсят подкрепа, за да внесат повече яснота в живота си. Хубавото на емпатията е, че докато я получаваш от някой, се учиш и как да го правиш сам за себе си.
- Опиши емпатията на човек, който чува думата за първи път.
- Представете си, че както и да се чувствате, каквото и да мислите, каквото и да ви се случва – има някой, който е в мир с всичко това, и този някой го има в живота ви като пристан, при който винаги можете да се завръщате. Слуша ви, защото е ценно да ви чуе и така вие чувате самите себе си. Присъства за вас без очакване как да се държите, какво да кажете или как да протича живота ви. Омиротворява и вас, независимо какво става в душата ви.
Обикновено така хората преживяват емпатията. А какво е? Емпатията е умението да се свързваме цялостно със себе си и с другите. Цялостно означава както да зная какво мисля, така и да осъзнавам емоциите си и потребностите зад тях; както да разбирам какво мислят другите (дори и да не съм съгласен с тяхното мнение), така и да съм чувствителен за емоциите, които хората преживяват (дори и да не ги назовават), да имам сетива да откривам ценностите, които мотивират действията им.
Свързаната с емпатията ненасилствена комуникация пък е метод, който ни учи да сме съзнателни за процеса на изразяване и на изслушване на другите, като обръща централно внимание на човешките емоции и потребности.
- Разбирането към емоциите на околните и ненасилието в словото не са ли трудни за прилагане на практика, всеки ден?
- Ако питате дали на мен ми е трудно – не, не ми е трудно. Един от подаръците от практиката на ненасилието е сравнително стабилен вътрешен мир спрямо действителността. Ако воюваш за правотата си, вече не си ненасилствен, нали? Нужно е да сме в мир с действителността, каквато е, за да можем да създадем действителността, която искаме.
Трудно ми е не каква е самата действителност, а как хората понякога имаме нужда да избираме насилието и в думите, и в делата си, както и последствията от това, като част от пътя ни на развитие…
Иска ми се да вярвам, че ще дойде момент, в който няма да нужда да минаваме през болката, за да се учим да обичаме себе си и другите.
