Познавам този поглед. Очите ти не успяват да поберат въпросите. Толкова са много, че отпред изниква стена. Гледаш, но не виждаш. Слушаш, но не чуваш. Цялото ти същество ще се взриви от бездънното “Защо”. Има тъга, но няма сълзи. Само недоумение.
Познавам този поглед. Виждала съм го в огледалото…
Отговорът така и не дойде. Спрях да се питам. Понякога усещам натрапчивото “Защо” да пробягва по кожата ми, но бързо го отпращам. Научих се. Няма смисъл. С времето престава да има и значение.
Защото така. Точка! Сега не си в настроение да си говорим за Вселената и за уроците, които ни праща.
Ще ти направя кафе. С две лъжички захар, нека да е сладко. Ще го налея в голяма чаша – за да я обгърнеш с длани, все едно държиш в тях собственото си сърце…
Не е нужно да ми казваш всичко, може дори да мълчиш.
Знам какво ти е. I’ve been there – била съм там преди
– преживяла съм го.
Харесвам този израз в английския. Всичко казва. За нас е. За еднаквите ситуации. Толкова еднакви, че чак нагарчат.
Мога да ти кажа как се чувстваш, кога се ядосваш, кога се усмихваш, кога излизаш от кожата си и за какво.
Няма да ти давам съвети. И да ти дам, няма да ги послушаш. Всичко трябва да се изживее докрай – за да има смисъл. Мога обаче да съм тук за теб – когато ти се крещи, когато ти се говори, когато ти се мълчи, когато ти се плаче, когато търсиш убежище в прегръдка.
Всеки път ще го преживявам с теб. И когато ти казвам, че те разбирам, ще усещаш, че не са просто думи. Защото съм била там – с всяка фибра.
Само който е бил на твоето място, знае. Другият може да покаже съпричастие, но ако е честен пред себе си и пред теб, ще замълчи. Не може да ти предложи разбиране, нито пък има право да те съди. Не знае какво е, само предполага. Но това не стига.
Възрастта няма значение, само преживяното.
Когато бях там, майка ми ме погледна с цялото безсилие на своите 70 години, и каза: “Не знам какво да ти кажа, моето момиче. Никак не мога да ти помогна. Никога не ми се е случвало такова нещо.”
Винаги ще съм ú благодарна за откровеността. Беше всичко, от което имах нужда. Беше всичко, което можеше да ми даде – прегръдка на приемане.
“Не знам какво ти е, но се сгуши на рамото ми.”
… Познавам този поглед. Не искаш да си в тази ситуация. Страх те е – от неизвестното, от възможното, от сигурното.
Пийни кафе и се отпусни. И мен ме беше страх.
