Две седмици, милион и половина посетители от всички краища на планетата и водещо място в новините на световните медии… Златистите отблясъци на плаващите кейове на Кристо и Жан-Клод в езерото на италианското градче Изео вече изчезват, както се разтопяват във водите му всеки ден последните лъчи на залязващото слънце. Моментно и вечно.
През тези дни, в които се радвах на отзвука, който предизвика тази необикновена творба и неведнъж имах възможността да спомена гордо, че е и българска, в България тя беше обект и на остри полемики и критики. Заради един криворазбран и тесногръден патриотизъм, защото
Кристо не само не се нарича Христо, но и не говори български
и не изтъква достатъчно българското в себе си! Една малка подробност, няколко незначителни детайла в палитрата на едно творчество, което е много по-голямо от повечето от нас, ни позволи да го сринем и стъпчем в прахта под краката си. На чист и понякога дори неграмотно написан български.
Не съм изкуствовед и не мога да заема позиция в полемиките за качествата и недостатъците на творбите на Кристо и Жан-Клод. Изкуството им е толкова мащабно, че няма как да се впише в едно мнение и да се дефинира еднозначно. И както всяка голяма творба, няма как да се хареса на всички и не може да говори само на един определен език. Казва го и самият Кристо: “Всеки е свободен да тълкува творбите ми както иска”.
Само че точно ние,
българите, успяхме да пренесем кейовете в малкия си заден двор
да се разходим по тях с калните си обувки и да ги оплюем като тротоар на софийски булевард… С балканската благозвучност на онези български думи, с които Кристо не иска да говори.
Ако бях на негово място и аз нямаше да говоря български. Не защото не обичам езика си или съм забравила родината си и прекрасния габровски Балкан, а просто защото не само езикът, който използвам, ме прави българка. Без да споменавам факта, че езиковите умения на много българи, живеещи извън родината, превъзхождат значително тези на сънародниците им в татковината, които общуват (и критикуват) всекидневно на своя майчин език на шльокавица. И може би заради онова тихо и болезнено чувство, че съм отхвърлена точно в България…
[Вижте още: Очернянето: обратно в казана]
Ако прочетете биографиите на Кристо и Жан-Клод вероятно ще си дадете сметка как нито те, нито изкуството им принадлежат на дадена държава, дадени норми или даден език.
Езикът е средство за комуникация, както и изкуството
И двете нямат нужда да бъдат разбирани и изказвани по точно определен начин и с точно определени думи и звучене. Хората, които са живели на повече от едно място и говорят повече от един език, осъзнават най-добре колко пъстър и пълен може да бъде светът и колко много различни нишки и начини на изразяване могат да ни свързват пълноценно в него.
Замисляли ли сте се някога колко от известните личности и творци са всъщност космополити, аполиди, граждани на света? Или просто хора, които в крайна сметка не принадлежат на точно определени род и родина, а на всички ни? Трябва ли да знаем италиански, за да почувстваме по-добре музиката на Верди или да разберем гения на Леонардо? Трябва ли да сме французи, за да потръпнем от Марсилезата? Или австрийци, за да ни докосват повече творбите на Моцарт и Щраус или холандци, за да оценим Ван Гог?
Милиони хора от различни националности и култури по света се възхищават без нужда от превод на творенията на Кристо и Жан-Клод. Ние чакаме да ни бъдат обяснени на български език, за да ги оценим.
Италианците, които сами се определят като народ на “поети и пътешественици”, се гордеят с всичките си известни и по-малко известни личности от италиански произход и с италианско име и корени. Без значение дали говорят на техния език или се бият по гърдите, че произлизат от Италия. Американците с радост наричат “американец” всеки, който слави САЩ, независимо от цвета на кожата, произхода и акцента му.
Кристо е направил много повече за България
от повечето от нас, които говорим на “чист” български и се представяме за българи. Дори за построяването на кейовете голяма част от работата беше поверена точно на български компании. За две седмици името на страната ни присъстваше на световно ниво и то в позитивен контекст, много повече, отколкото за последните 20 години, сигурно… И така е било и ще бъде с всяка творба на Кристо и Жан-Клод. Без да има нужда от гръмки викове “Булгар, булгар!”
Понякога мълчанието казва повече от хиляди думи. Затова нека и ние замълчим пред Кристо. Със златното безмълвие, което струеше от кейовете в Изео…
Здравейте , Мария ! На въпроса ви – разбира се, че не е нужно Кристо/Христо да говори български. Както и вие, както и децата ви близнаци, които споменавате. Но също така не е нужно и българите или поне част от тях да го харесват, или по-скоро да приемат факта, че по време на събитието, не каза и дума на присътващите, нито на български , нито на какъвто и да било предпочитан от него език. Не това, че не се определя като българин, а изкуството му не харесаха, това е истината. Всеки има това право, нали? Аз също живея в чужбина и преди около десет години се срещнах с група артисти, които пътуват по света и създават творбите си в хармония с мястото, на което се намират. Един от тях, етнически индианец от Мексико , след като разбра, че съм от България каза: “Вие имате един популярен артист – Кристо. Питате ме кои сме ние – ние сме това, което той не е. Ние уважаваме и се зареждаме от природата, той я мачка, опакова, променя, той иска да доминира.” За този език става дума, в това са разликите, не просто в българския.
[…] [Още по темата: Нужно ли е Кристо да говори български?] […]