Тичам през бурята. Капките се блъскат в тялото ми и се плъзгат надолу като по стъкло. Отмиват. Над мен гърми, в мен се прояснява. Обувките ми са в найлоновия плик, който стискам в дясната си ръка. Под пръстите си усещам топлия асфалт, ситни камъчета, пръчици, пясък – всичко, което водата влачи.
Забавям ход. Усмихвам се. Шофьорите се обръщат, за да ме погледат.
Взривявам се. Сега съм чиста емоция. Живея.
Вървя през бурята. Когато дъждът спре, няма да е останала и следа. Водата е магия.
Сещам се за ученическите ни лексикони. Някъде назад, в последните въпроси, се промъкваше елемент на сериозност със “Съжаляваш ли! Ако да, за какво?”. Никое хлапе не смееше да признае, че не знае какво е да съжаляваш. Тийн издънките оставаха скрити зад отговора: “Да, но няма да кажа за какво”.
Вървя през бурята. Дишам. Усмихвам се. Не съжалявам…
Равносметката периодично чука на вратата ми, но аз упорито я отпращам. Не това чукане чакам… Няма полза. Да съжалявам би означавало да зачеркна цял един живот и на негово място да зейне огромна празнина. А след това да дойде ново съжаление. Влезе ли човек в тази спирала, няма излизане.
Няма връщане назад. Нищо не може да бъде заличено. Нищо не може да бъде променено. Тогава, във всеки момент, който бих се изкушила да коригирам, съм била способна на това и нито йота повече.
Дала съм най-доброто от себе си, извадила съм на повърхността ново и неподозирано можене. Повече е щяло да ме срути, по-малко е щяло да ме остави пасивна. Важен е бил урокът. Целта е била натрупването. А целта във вселенския порядък винаги оправдава средствата и винаги е за наша сметка.
Понякога натрупаният опит създава измамната увереност, че сме могли да бъдем други – такива, каквито сме днес. И си казваме, че е можело да ни бъде спестено, мислейки, че това е нямало да ни направи по-малко силни или уверени, можещи. Илюзия! Днес нямаше да бъдем това, което сме, ако го нямаше това, което се изкушаваме да отречем.
Вървя през бурята. Вир-вода съм. Усмихвам се на себе си.
Най-трудно е да признаеш сам собствените си грешки, да ги приемеш и да продължиш да се обичаш. Днес повече от вчера и утре повече от днес. Най-болезнено е да се поучиш от тях и да спазиш обещанието, което си си дал – никога повече да не ги повтаряш.
Най-силно е да се чувстваш удобно в собствената си кожа. Днес! Най-окриляващо е да се огледаш във вътрешното си огледало и да останеш доволен от видяното – въпреки “раницата”, която носиш на гърба си.
Вървя през бурята. Вече сме големи за лексикони. Правим се на сериозни с повод и без повод, най-често на питие. И пак се питаме: “Съжаляваш ли?”. Но точно когато започнем да се леем, идва уточняващият въпрос: “А има ли смисъл?”. И настава тишина.
В живота винаги има повече от едно решение, но във всеки момент идва единственото – единствено приемливото, поносимото, смисленото или пък обратното. Онова решение за онази ситуация. Онзи урок. Всичко, което е трябвало да бъде, за да бъдем.
Вървя през дъжда. Изкушавах се да остана под козирката още малко, но емоцията ме теглеше неистово. Знаех, че ще се намокря до кости, докато стигна, но това няма значение.
Вървя. Живея. Не съжалявам.
Изгря дъга.
