Игрите от нашето детство 

Мили мои момичета и момчета, днес ще ви разкажа нещо за игрите. Игрите от моето детство.

Преди около 30 години, когато нямаше таблети, смартфони и лаптопи, ние децата използвахме всеки момент, за да сме навън и да играем. Нямаше значение на какво, а по–скоро с кого. Важното беше, че не бяхме вкъщи.

Играехме на стражари и апаши, на фунийки, на криеница, на индианци. Знаете ли какво е индианци? Е, друг път ще ви разкажа.

Момичетата пък играеха на ластик и на народна топка. Ние момчетата се спускахме с лагерни колички по наклонените улици, които после бутахме обратно, докато от нас излезеше и последният ни дъх.

При толкова много стоене навън имаше време за всичко. И най-вече за бели. Особено

пакости с прашки

Камъните често попадаха в стъклото на някой чужд прозорец или улична лампа. Спомням си, как ги правихме, като избирахме от най–хубавите чатали на дървета.

Търсехме ги с часове, след като ги намерим им белехме кората и после ги опушвахме на огън, за да станат по–здрави. Режехме еластични ленти от вътрешна гума на колелета или топки и после слагахме парче кожа за камъните. Беше нещо като сегашното Домашен бит и техника, само че много по–забавно.

А много болеше да те накажат да не излизаш. Да гледаш приятелите ти през терасата или прозореца как вдигат врява и лудуват навън. И когато започнат да те викат от улицата през сълзи да обясняваш, че не ти дават да излизаш…

Ама вие не ме слушате, пак играете на таблетите! Стига с този MINECRAFT! Ще ги скрия и няма да ви ги давам повече!

За какво ви разказвах?

А да, за игрите от моето детство

Играехме също и на стъклени топчета. Победителите вземаха за трофей топчетата на победените момчета. Какво е трофей ли? Ами това е наградата, която печелиш, когато честно побеждаваш някого и вземаш нещо негово. За да покажеш на другите колко си добър. Не, това не беше кражба. Беше награда за една мъжка игра.

Интересно ли ви е? Искате ли да ви подаря един ден от моето детство? Да ви подаря спомените си?
Добре, представете си, че карате лагерни колички. Вятърът духа в лицата ви, разрошва косите, но вие знаете, че така се получава винаги при високата скорост.

Можете да управлявате с краката си. Натискаш с ляв крак, завиваш наляво, натискаш с десен и тръгваш надясно. Доста е шумно нали, няма как, лагерите трият асфалта. Страх ли ви е? Точно така, не бива да ви е страх.

А сега да си направим фунийки. От списание. Така стават най–хубави и летят надалеко. Режеш лентичка и навиваш. После облизваш острия край и въртиш с пръсти, докато залепне.

Кой ще ми подаде сега пушката? Нямате ли? Е представете си, че имате, де!
Вкарваш фунийката в тръбата и отбелязваш с пръст там до където може да влезе. Вадиш я и я късаш. После пак я вкарваш в тръбата и силно духаш. Фунийката излиза с невероятна скорост и лети надалеч. Яко, а? Само внимавайте да не се нараните!

Деца, деца слушате ли ме или заспахте?

Прочетете още… Спомени от село – за крадените ябълки, справедливите шамари и безграничната любов

* Калоян Илиев, баща на три деца. Носител на приза Ние хората на Българските зелени награди 2015 на B2B Magazine за активностите си в областта на екологията и неконсуматорството. Предприемач и собственик на онлайн магазин за детски дрехи UWEAR.