“И ти можеш да си като мен”, хили ми се идиотът от билборда отсреща, явно в опит да ме увери, че при него всичко е наред. “Съвсем малко повече работа върху себе си, още един кредит или просто нов диван… и ще си блажено щастлив.”
Всичко е наред?
Внимавайте с тази фраза. Последния път, когато я изричах, нищо не беше наред.
Само че живеем в култура, издигнала щастието на пиедестал и постоянно бомбардираща ни с образи на хора, които просто не могат да спрат да се усмихват. Обречени сме на щастие още с раждането си.
Което ще рече, че от нас се очаква да сме в екстаз през цялото време, да се гордеем с постигнатото, да сме доволни от живота си. И ако случайно не сме, бързо да се поправим – “Хайде, де, усмихни се!” Да направим нужното, за да подскачаме от радост, или поне оптимистично да вярваме, че скоро ще ни се случи. Не се знае какво ни очаква зад ъгъла, нали така?
Вижте още: 10-те най-клиширани девиза
Масовата реклама на щастието – реална и маркетингова, ни кара да се питаме поне по веднъж на ден “Щастлив ли съм?” и да се изнервяме, да се срамуваме и да се чудим какво ни има, в случай че отговорът е неясен. Но нека ви кажа какво научих от онзи път, когато всичко беше наред. Идеалните състояния са илюзия. Не защото са непременно измамни. А защото са временни – състояния, периоди, части от цикъла. Могат да са истински само ако се редуват с нещо различно от идеалното, ако след тях идва друга вълна, ако не са застинали в поза като за рекламна снимка.
Никое чувство не е последно
Само мислите го правят такова. Или, както е казал Ницше: “Мислите са сенките на нашите емоции – винаги по-мрачни, по-празни и по-опростени.”
Когато се чувстваме щастливи, наистина щастливи, ни се струва, че винаги сме били такива и че винаги ще бъдем. Същото често важи и за емоции като тъга, самота, страх. Това не означава да пренебрегваме усещанията си, напротив – не бива да губим връзка с тях. Но когато ги забележим, ако не ни харесват, защо да бързаме да съдим себе си? Защо да не останем с тях и да не прекараме малко време в компанията им? Да ги приемем и да им позволим да минат през нас.
Да изтекат
Било то под формата на сълзи. Не да казваме “Не плачи”, защото то е като да спукаш гумата на неправилно паркирала кола – лишаваш я от възможността да бъде преместена на по-добро място.
Да не се правим на механици, които на всяка цена трябва да поправят онова, което е не-наред. Защото то няма нужда от корекции. Тъгата не е обратното на любовта към себе си, на която дължим най-здравословното щастие. Не е по-добра или по-лоша емоция, просто е различна емоция. Съществена част от един пълнокръвен живот и подминаването ѝ със забързана крачка и извърната в обратната посока глава определено не е здравословно. И като споменахме здравето –
ето къде грешим
Тъпчем се с лекарства, вместо да дадем на тялото си време да се справи с най-елементарна настинка, и проявяваме същата нетърпеливост и към чувствата си. Нетолерантни сме към наранените хора и бързаме да ги излекуваме от „лошите“ емоции, за да не са токсични за нас самите. За да не ни заразят.
Но проблемът не е в липсата на усмивка от време на време. Не е в това, че има неща, които не са наред и които може и никога да не бъдат. Той е в желанието ни да нямаме рани. Да сме непокътнати, гладки, перфектни като от онзи билборд с 24-каратовата усмивка. Ала истинската сила не се състои в избягването на всички удари, а в умението да видиш отворените си рани и да ги наречеш с имената им.
Тя е също в оставането там, където си попаднал емоционално. И в постигането на мир. Със себе си и с онова, което в момента не е наред. Напук на логото от билборда, дебнещ зад ъгъла.
