Той безспорно е един от най-талантливите и незабравими български артисти на всички времена – Георги Калоянчев. В телевизионно предаване, на което беше гост, Калата много държеше да каже част от монолог на свой герой, като се надяваше тези думи да стигнат до сърцата на хората и да ги накарат да се замислят. Текстът е от пиесата Кукер кабаре на Любомир Пеевски, която беше част от репертоара на Сатиричния театър.
Ето го и посланието, което Калата пожела да ни остави:
“Безбройни са световните кръговратности, в които се вре человек из своя си живот. Докато е малък человек, стига да протегне ръчичка, да се усмихне или просто да каже „мама” и всички го трупат с похвали. И колкото повече се източва человек, колкото по-голям става, толкова повече похвалите намаляват. За да се изгубят накрая, кой знае къде по трудните друмища на голямата световна похвала, за да се разпилеят в глупашки битки, наивни победи и безплодни занятия.
Кога мравката срещне мравка, тя я докосне с краченце, за да ѝ каже, къде има зрънце, тревичка или сладко коренче.
Кога се срещнат две пчели, те танцуват разни танцове, за да си съобщят къде има повече цвете и прашец.
А ние, людете, твари уж умни и разумни
все тичаме нанякъде, все не ни остава време за человешка приказка, за крехката радост от окуражителния поглед, за един единствен лъч на взаимно разбирание и топлинка.
А колко разумно може да бъде, дами и господа, ако се поспрем за малко от тая непрекъсната гонитба на наивна слава, власт, богатства. Ако проумеем пропилената на това неписано ръг насам, ръг натам, ако си спомним, че тичащият человек не само трудно диша, но и трудно се смее. Че дори и влюбените, когато се целуват, се спират на място.
Лъжовен е тоя свят, господа, лъжовни са хората, но най-лъжовно е времето. Чака то человека да се захласне в нещо красиво, във влюбени очи, румен залез и хоп, тури му бръчка на лицето, резка на душата, бяло му плисне в косите, залепи му печално устни.
Какво си викате, а? Калата какви ги приказва, колко е нещастен?!?
Нищо подобно, млади хора! У мене няма боязън!
В тялото на всеки един от нас има толкова много фосфор, че от него могат да се направят 2000 клечки кибрит. Представяте ли си какъв огън ще бъде това? А ние какво? Тук драснем клечка, там драснем клечка и накрая последната догаряща клечка лекичко пада в премръзналите ръце на стария човек…
Мой беден български народ, в душата ти препускат хладни ветрове. В нивята ти кълнят бурени, в домовете ти кълне безверие.
Мой нежен и раним български народ, надарен и търпелив, лъган и ограбван, от светове и интереси, от чужди съветници и свои безбожници.
Мой нещастен български народ! Ний, твоите чеда, където и да се намираме, граничим с България, и на тая граница митничари няма. На тая граница стои нашата съвест, нашата доблест, нашата толерантност, гробовете на тия, които са били преди нас и люлките на тия, които идват след нас.
Мой нещастен български народ, заради страданието ти – поклон!
Уважаеми дами и господа, когато няма хляб, има една стара приказка: „Имало едно време един дядо и една баба…”. Когато няма сол, има сълзи и от тях ще я добием. Но когато няма вяра, тогава е страшно. И когато нямате хляб, аз ще ви обичам. Когато нямате работа, аз ще ви обичам. И когато се чудите как да свържете двата края, аз ще ви обичам.
Спомнете си, че някой някъде ви обича. Че тази страна ви обича – слънцето, небето, цветята, горите, полята, морето. България ви обича. Млади хора, дано във вашите спомени звъни понякога и моят гласец. Във вашия път напред да се гушне някъде и моя милост. Дано когато ви е доста тъжничко, или веселичко, си спомните за оня стар господин…”
