Детската литература помни и в унес мълви имената най-вече на автора на Малката русалка Ханс Кристиян Андерсен. Така и така сме на датско ниво, Северна Европа, между Германия, Полша, Швеция и Норвегия.
Дания има повод да се пръска от гордост не само с таткото на едно грозно пате, малък храбър оловен войник, малка кибритопродавачка, снежна кралица, русалки, диви лебеди и всякакви феерични образи.
Днес ще си спретнем малък разговор за още един автор, макар живял наполовина по-малко от Андерсен, не толкова директно тъжен, но точно толкова въздействащ.
Оле Лунд Киркегор – учител и писател
Гумения Тарзан. Почти всеки дом я таи между прашасалите стари издания: леко оранжевееща корица и някак странна с недодяланите си рисунки – самодоволно момченце с особен нос и опърпан петел, опрял глава в кокошарник вдясно.
Малката ми библиотечка, точно над главата ми, е дом на тази книга, която смело мога да кажа, че толкова години пост детство все още има същата сила. Времето е по-слабо от думите, вдъховени от тази невидима магия.
Три повести: Виргил Дребосъка, Гумения Тарзан и Ото е носорог.
Спят вече 32 години в българското си издание. Преведени от Анюта Качева и Пиринка Пенкова – божествено преводаческо докосване, така съумели да предадат емоцията интра-езиково.
А авторът Оле е едно дете, което явно е имало безброй детски гласове, които да му диктуват върху белия или жълтеникав лист. Как иначе ще ми обясните това, че героите му са така истински, че се плаша да не изскочат от листа и да заиграят пред мен? Носорог, момиченце, което кара велосипед по цял ден и въздишащо по него момче с вълшебен молив в ръка, дете без родители, което живее само със своето гърне и въображение… Нека спра.
С наивни, несръчни рисунки – негови, лични, солидарен с децата по съмнителен начин.
Дали пък не е дете самият той?
Винаги играе в тяхна полза, с преувеличенията си. Срещите деца-големи винаги са в полза на малките пакостници. И както казва Анюта Качева: “Тук неизменното и снизходително “Ах, тези деца, тези деца!” е заменено с точното и безпощадно ”Ах, тези възрастни, тези възрастни!”. А след това преводачката добавя: „И ако е вярно, че едно от най-важните качества на човешкия ум е чувството за хумор, то Оле Лунд Киркегор го притежава в изобилие”.
[Още – Северът помни… своите мъдрости]
Живял 38 години, недостатъчни за порастването му, намерил студа и смъртта на улицата. Учител и детски автор, Оле Лунд Киркегор е онзи стълб, който остава непостижим толкова десетилетия след написването си. Стълбът на детска литература, която недокосната от времето, актуална днес, е присърце и на възрастните – тази спойка между детство и възрастност.
Героите му са несретници, антигерои, обикновени, рошави, странни, слаби.
За моя огромна мъка, само една негова книга е направила среща с Оле Лунд Киркегор и детството ми. И доколкото знам и с всички български деца. Само това има на пазара в тази луда, шеметна по Оруелски увековечена 1984.
6, като отличен (нали е учител?) е броят на книгите му като цяло, всяка една с филмова, театрална или телевизионна адаптация. Всяка една – класика.
Детството на Оле (затвори очички)
Либерални родители, които пускат малкото момче да тича из поляните на фантазиите и въображението си – играе на каубои и индианци, а може да се похвали и със собствен миниатюрен цирк в двора.
Баща му – зъболекар (тук малко разваляме романтиката).
Гимназия: среща съпругата си, за която се жени в студентските си години, родители са на две дъщери.
Преди да стане учител се пробва в мореплаването, но морската болест слага точка на щенията му. Докато работи като учител пък, пише и чете историите си на своите ученици.
Интересно е да отбележим и това, че е служил и като войник, достига ранг лейтенант.
Следобедът на едно детство
Три месеца преди смъртта си, Оле се развежда със съпругата си мирно и тихо, поради проблемите му с това, което е съсипало не една или две чувствителни писателски натури – алкохолът. Той е главният виновник за несвоевременната му смърт.
Бялата смърт приспива Киркегор и световната детска литература може само да гадае какво е можело да се случи, ако беше оцелял в тази ледовита нощ, в която пада и не идва на себе си, не и на земята.
Книгите му обаче не могат да замръзнат и гарантират литературна вечност отвъд всякакви съмнения.
Избрах за вас с много вълнение откъси от Гумения Тарзан и си позволете, моля, да бъдете малки хора поне в този момент!
– Освен това Карл Емил беше богат. Той имаше колело, дървен меч и един син бастун, който взимаше, когато отиваше на разходка с Виргил Дребосъка.
– Какво е това пижама? – попита Оскар.
– Нещо като рокля или от тоя род – отвърна Виргил Дребосъка. – Човек винаги трябва да се измие, преди да я облече.
– Чел съм някъде, че докато се шляят по пътищата, скитниците ядат километри – каза Оскар. Чел съм го в една книга.
– … Япиния. Трябва да сте чували за тази страна.
– Никога – призна Оскар. – Никога не съм чел за нея.
– О-о! – възкликна Крал Морков – Тя е прекрасна страна!… Това е най-прекрасната страна, за която човек може да мечтае. Там е топло и лете, и зиме. Най-вече през зимата. Там хората ядат само слънчеви лъчи… В Япиния никой не плаче, никой не скучае и никой не се сърди…
– Това, че Иван Олсен ядеше голям пердах, звучи много смешно. Но всъщност съвсем не беше смешно. Във всеки случай не и за Иван Олсен.
– Той се чувстваше много дребно и много слабо момче, на което всеки ден му наливат вода в панталона, пердашат го или му разбиват носа и въпреки всичко то не бива да плаче.
Иван Олсен си мислеше, че светът е много, много странен.
– Стой, стоп – заяви старата жена. – Когато ти позволят да си пожелаеш нещо, желанието ти трябва да бъде сериозно. Да не е просто колело или ново пиано, или пък херметичен часовник. За подобни дреболии и сам можеш да си спестиш пари. Върви у дома и добре размисли до утре. Ще се срещнем пак тук.
– Баща ми казва, че човек не може да спи с лула в устата, защото всичкият тютюн ще изпада в леглото му. А баща ми е умен и знае всичко.
– Какво е чене? – попитаха другите деца.
– Ами… каза учителката и намести очилата си. – Изкуствено чене е, когато човек може да си вади зъбите от устата.
– Топер беше колекционер. Събираше най-различни неща. Най-вече събираше малки предмети, които можеш да носиш в джобовете си и да подаряваш на добрите си приятели.
– „Хм – мислеше си той, като се оглеждаше, – сигурно този молив става за писане. Май ми се прииска да напиша нещо върху тази бяла стена. Нещо приятно и красиво”… След това написа:
– Сега да отидем в кухнята и да изпием четири, пет лимонади. А като се върнем, ще видиш майтап!
– Господин Холм се доближи до жълтия носорог.
– Красив е – каза той и потупа Ото по гърба. – Май никога не съм виждал по-красив носорог.
– Наистина ли? – възкликна гордо Топер.
– Но не можете да го държите тук – каза господин Холм. Защото накрая таванът ще падне върху госпожа Флора, тази добра стара магарица.
– Никак не е лесно да си влюбен – каза той.
– Влюбен ли? – извика Виго и отвори очи – Какъв влюбен?
– Аз съм много зает човек, който винаги има работа. Знаете това, нали? Директорите винаги са заети. Не мога да прекарвам цялото си време в повтаряне на „ало”.
– Можете само да се радвате, че вече не съм началник на полицията, защото щях да ви тикна в затвора. Забранено е да се скача върху керемидите на хората.
– Виж ти! – каза госпожа Флора. Там с един параход отплава някакъв носорог. Странно колко много носорози може да види човек напоследък.
