Вървя към кабинета на разследващия полицай, за да дам показания за кражба. Извика ме, когато най-малко очаквах. Три месеца, след като ти отговорих на онова съобщение и телефонът ми изчезна, а с него – и ти, отново съм тук, за да засвидетелствам бавното развитие на „моя случай“. Крачка след крачка попивам атмосферата в районното и се питам, къде ли по скалата на кражбите се намира моят липсващ телефон.
И коя ли е най-голямата кражба, рапортувана между тези стени?
Мъчително ровя в паметта си
за спомени, за детайли, за часове и минути. Вместо тях намирам теб. Двата показалеца на полицая се редуват по клавиатурата, за да нащракат думите ми и да ги подредят по подобаващ за протокола начин. Чувам ги прочетени с гласа на разследващия, преди да потвърдя с подпис това, което се чете и само с поглед – че нещо ми липсва, че е празно в мен, че съм жертва. На какво ли, сигурно се пита досетливият следовател. Очевидно е, че не се вълнувам докъде е стигнал „моят случай“. Не се изнервям, че става бавно. Не разпитвам какво следва. Дори не поглеждам какво подписвам.
Празно е, разбира се. По-ловки ръце и от на джебчийките ми отнеха с едно нащракване на комбинация от символи и „изпрати“ нещо, което не се връща със съдебни дела. Може би само с човешки.
И не се вълнувам, вече не. Опитомих мисълта, че
винаги някой ще краде нещо от мен
Така и не се примирих обаче с онова, което ти си взе, когато най-малко очаквах.
Открадна, да. Отне. И отнесе.
Толкова далеч, че да не мога да измеря. Нито разстоянието, нито болката.
Физически я побрах – в отсечките от клепките на очите до ръба на долната челюст. Там е следата, която чертаят сълзите, когато рисуват вадички по бузите. После капват. И така много пъти, безброй отсечки.
Пространствено я поместих в пробезите на метрото от станция до станция, до станция, и до още една… Поредната на която забравих да сляза, защото тъкмо получих онова съобщение. И му отговорих с вадичките.
Времево я изпратих – на летището, за полет с поне две прикачвания, че да не се върне скоро. Болката да не се върне, иначе откраднатото си го чакам.
А съобщението още го пазя. Наум. За да си го препрочитам, ако забуксувам в миналото. Ако се изкуша да мисля, че няма невъзможни неща. Ако се загубя в чифт чужди ръце, които боравят чевръсто като твоите. В главата ми това съобщение е равносилно на показанията, дадени пред полицая. Наяве може и да е в откраднатия телефон, а може и вече да не е.
Аз и без друго отдавна имам нов. И нямам нужда от стария. Но продължавам да търся крадеца с
надеждата да ми върне
…доказателствата. …снимките. …спомените.
Надеждата, че откраднатото се връща. Не днес, но някой ден. И не на мен, а на теб. Когато най-малко очакваш.