Вишни със захар. За мен това е вкусът на споделянето. Само човек, който харесва тръпчивия им вкус, може да изслуша най-абсурдната история, която се върти в главата ти, без да се разсмее или да повдигне озадачено вежди.
Вишните в тази са само поводът
Сигурно съм била на 10. Съседката много ми се радваше – градско дете, озовало се изведнъж насред селската идилия, даряващо с усмивка и неспирно бърборене всички край себе си. Все намираше повод да ми даде по нещо. Веднъж ме извика да си набера от вишните им, за да направи майка ми сладко. Грабнах бялата кофичка и смело се качих на дървото.
Катеренето никога не ми е било сила, а и духаше вятър. С едната ръка здраво стисках най-близкия клон, а с другата късах плодовете. Тя копаеше в лехата встрани. Едва я виждах от листата. По едно време я чух: “А, Кольо!”.
Съпругът ú, тогава вече с два бастуна, се беше приближил тихо и я беше прегърнал, явно изненадващо.
“Не мога без теб”, бяха единствените му думи.
Замълчаха, а аз прибрах любопитната си физиономия в листата.
Скътах тази случка за мен
Много пъти в себе си съм се връщала към нея, но дълги години не я споделих с никого. След време цялост ú даде едно изречение, взето от друг човек и по друг повод – хората се събират не за младини, а за старини.
А после я забравих. Както и много други, които са ме накарали да си кажа:
“Искам и аз така”
Когато “пораснах” достатъчно, склонността към авторефлексия започна да ги извиква от паметта ми – по съвсем конкретни поводи, за да ми обясни собствения ми свят. Беше изненадващо да открия в мен толкова много “защото” – обяснения за безспирното взиране отвъд. И толкова много сливащи се в една пътеки.
Беше изненадващо до момента, в който не каза, че обича вишни със захар.
И не се разсмя на онази история.
