Колко важна е самостоятелността за децата ни?
Днес мнозина от нас възпитават децата си като все по-несамостоятелни и зависими от родителските грижи. Не говоря само за битовите задължения – за това дали могат да си намажат филия с масло и шарена сол, да си подредят стаята или да си пуснат водата в тоалетната.
Като психолог и редови гражданин срещам все повече несамостоятелни
деца, които не могат да оцелеят и два часа сами
Не се хранят сами, не спят сами, не играят сами, не учат сами.
Родителите сме потънали в работа и планове за светлото семейно бъдеще, а бабите и дядовците са изморени и отегчени. Всички вършим всичко вместо детето. По-бързо и лесно е, не можем да го чакам да се тутка и влачи.
И така, за наше улеснение и негово удобство, ден след ден неусетно наследникът ни не успява да развие достатъчно самостоятелност. Ако желае нещо, той знае, че няма нужда от други усилия освен тези да го изиска от родителите си.
Защо се получава така?
Обяснението в известна степен се крие в идеята за родителска подкрепа и любов. Тях ние често смятаме за равносилни на грижите за детето. Когато е малко детето ни не знае кое е полезно за него, все още няма развити инстинкти за самосъхранение и не познава нуждите на младото си тяло. Съвсем естествено е тогава родителите да вземат тези решения, да помагат, показват и учат малкото кое е добро за него и кое – опасно.
Децата плуват с удоволствие в морето на родителската любов. Някои неусетно се превръщат в капитани на семейния кораб, който в един момент ни отеснява от претенциите им. Решаваме да си върнем властта като налагаме правила и санкции, отправяме заплахи, поставяме граници. Понякога се получава, понякога – не. Но ние упорстваме с идеята, че знаем кое е най-добро за тях.
Прочетете още: Силата на личния пример
Така улисани пропускаме детската личност и нейните предпочитания като бъдещи стълбове на изграждащия се характер. Трудно осъзнаваме, че детето не е просто наше продължение, че не е винаги носител на любов и удоволствие. То често носи разочарования и притеснения. Оказва се различно от това, което си мислим, че трябва да е. Ние обаче не сме склонни да положим усилия, за да го приемем като личност, различна от образа, който сме му дали сами.
Коренът на самостоятелността
е доверието на детето в собствените си сили. Всяко дете се стреми към автономност спрямо възрастта си.
Самостоятелността помага на детето да израства и психически, да се самоосъзнае като двигател на собствения си живот и успех. Ако не му дадем възможност да разпери криле, да установи потенциала и възможностите си, то ще очаква от нас или някой като нас да решава проблемите в живота му. Още по-крайно – от страх от трудности и неудобства, момичето ще се хвърли на врата на човек с пари, за да продължи схемата с родителя-спасител. А момчето ще остане зашито за полата на мама и нейната финансова помощ.
Следващия път, когато детето ви пожелае да направи нещо само, а вие с идеята да му помогнете, отнемете инициативността му – помислете. Дали действително това е помощ или мечешка услуга.
Очаквайте продължение: Как да направим децата си по-самостоятелни?
