Днес ще ви разкажа една история. История като притча за любов – но истинска.
Моя приятелка отвори дома и сърцето си за почти непознат. Идеята се роди спонтанно. Дори не ú остана време да я обмисли. Нямаше и закога. Ричи се нуждаеше от дом час по-скоро. Поне за есента и зимата. Откакто остана сам, загуби неотдавна хората, с които живееше, сменя дом след дом.
Ще кажете: И неговата не е лесна!
Не, не е. Докато привикне към новата къща и семейство идва ред за раздяла. Не, че не го харесват. Напротив. Всеки, който го приюти, отваря, не само дома си, но и сърцето си за него. За жалост нелепи ситуации принуждават Ричи често да опознава нови хора. Сега е ред на приятелката ми.
Стела познаваше жената, с която живееше Ричи. Бяха се срещнали случайно преди време. Обща приятелка ги събра една вечер. След това се видяха още два-три пъти. Не бих казаха, че станаха близки. Но понякога не е нужно във вените ти да тече една и съща кръв, за
да протегнеш ръка на човека в нужда
Една сутрин, докато се приготвяла преди да излиза, телефонът ú звъннал. Обадила се приятелка с молба да се погрижи за останалия без семейство Ричи за известно време.
Стела не се чудила много-много. Набързо уточнили подробностите. Наум вече пренареждала мебели, за да осигури на госта си малко лично пространство в иначе не големия си апартамент.
Свикнала да дели жилище и с други хора, приятелката ми посрещна неочаквания посетител като стар познат, с когото ще си правят компания в най-мрачните дни от годината. Дори планува и част от времето, което ще прекарват заедно, когато се върне от работа.
Покрай историята с Ричи се замислих:
Колко големи са сърцата ни и колко гостоприемни домовете ни?
Можем ли с усмивка да посрещнем в къщата си непознат?
Можем ли да се доверим безусловно на човека протегнал ни ръка за помощ?
Можем ли да поискаме прошка, когато сгрешим?
Можем ли да даряваме без да очакваме отплата?
Можем ли на омразата да отвърнем с любов?
Можем ли да бъдем хора?
Отговорът на всички въпроси е един: Можем!
Какво по-лесно от това да погледнем на прага на къщата си не като преграда за нежелана визита, а като на кей, който събира хората от два бряга?
Колко по-хубаво е, когато отвърнеш с усмивка и мил жест на стореното добро.
Колко по-пречистващо е, когато сгрешиш да изречеш: Прости ми!
И колко изпълващо е, когато на злобата отговориш с любов!
Защото доброто ражда добро!
Като постъпката на Стела, която няма домашни любимци, но допусна котарака Ричи да прекрачи през прага на дома ú! Нямаше да се замисли и ако ставаше въпрос за човек в нужда.
