Понякога се чувствам като част от едно почти изгубено поколение.
Често, колкото и да ме натъжава тази мисъл, с неохота признавам, че доста от хората, които ме заобикалят, са се изгубили тотално в заблудите, в които живеят. И са се превърнали в слепци, опитвайки се да гледат нещата само и единствено през изкривения ъгъл, който им е най-удобен. Но той е и този, който създава изкривената им представа за собствения им (и не само) живот.
Ценностите са се променили до неузнаваемост или пък са напълно изчезнали за някои от хората сред нас. Любов, душевност, съпричастност, доброта, чистота в мислите и действията… Отдавна изтрити думички от речниците на някои от съвременниците ни. Не на всички, разбира се. Но на голяма част от тях. На ТВЪРДЕ голяма част от тях.
Страх ме е от това, в което сме се превърнали
Страх ме е и за идните поколения.
Питам се: Кога допуснахме светът ни да стане толкова материален, озлобен и безчувствен? Кога парите се превърнаха в най-висшето човешко благо, а количеството им в най-желаната човешка цел? Kaк започнахме да мразим ближните си по начин, който ни отдалечава на светлинни години от понятието “хора”? Кога бройката стана по-важна от себеуважението и истинската любов? И най-вече, чудя се кой е истинският виновник за ситуацията, в която се намираме в момента?
Всеки от нас носи глава на раменете си и държи собствения си живот в ръце. Защото сред разрухата и упадъка на обществото, с които се сблъсквам всеки ден, виждам светлината. Виждам онези хора, които са се запазили чисти, неопетнени, добри и състрадателни. Онези хора, които приемат чуждата болка като своя. Които не се радват, когато на другите им е зле.
Хората, които са истински
и са единствените, които могат да променят света. Да го върнат към естественото му състояние. Защото естественото състояние на нещата за мен са любовта и добротата. И колкото повече те растат, толкова по-бързо и видимо се променя целият свят. А добротата е заразна. Единствено чрез личния си пример всеки от нас може да допринесе за тази промяна. И за осъзнаването на хората около себе си. За осъзнаването на това – кое е истински важно за нас, живота ни и за цялата вселена, от която сме неделима част.
Неотдавна прочетох една поема, която много ме вдъхнови. Която ми напомни, че нищо не е изгубено. Че всичко тепърва предстои. Стихотворение, което трябва да се прочете два пъти. Защо ли… Моля, прочетете го веднъж сега и ако сте любопитни какво е специалното в него, дочетете търпеливо тази статия до самия ú край.
Изгубеното поколениеАз съм част от изгубеното поколение Шефът ми ще знае, че Джонатан Рид |
За доста от съвременниците ни знам, че нещата стоят именно така. Станали сме твърде материални, прагматични и нехайни. Към природата, към хората, към всичко, което ни заобикаля. Харесва ни да сме непукисти и да демонстрираме това във всеки удобен момент.
Да сме хейтъри вече е мода. Да унижаваме другите – също. Буквално сме се превърнали в представители на т.нар.
изгубено поколение
Но аз отказвам да виждам нещата по този начин. Може и да съм наивна, но аз вярвам, че надеждата не е изгубена. Във ваши ръце е да изберете коя да бъде вашата гледна точка по въпроса и в какво вие самите искате да вярвате. Какъв живот искате да живеете и какво искате да оставите след себе си на идните поколения. В материален и духовен план.
Вярвам, че светът ни ще се промени и в не много далечно бъдеще нещата ще изглеждат много по-различно. Всички ще бъдем много по-добри. Така смята и авторът на поемата Изгубеното поколение. Всъщност второто ѝ заглавие е Има надежда. А специалното в нея е, че може да се чете в две посоки като символ на два противоположни сюжета за развитие на човечеството.
Затова сега прочетете текста на Джонатан Рид отзад напред. Може би този вариант ще се хареса на много от вас повече от първия.