“Музиката трябва да вълнува. Тя не трябва да е разбираема“. Имам основания да се доверя на жената, която казва тези думи. Една истинска дама, интелектуалка, произлизаща от музикантски род. Белязана с музиката, така да се каже. И отдадена на нея по начина, по който само вътрешно убеден и влюбен в това изкуство човек може да го направи. Емилия Коларова е професор по История на музиката в Музикалната академия Панчо Владигеров и знае за това изкуство повече от всеки друг в България.
През лекциите ú са минали и продължават да преминават почти всички професионални музиканти в България, особено ако се занимават с джаз и поп пеене. Говори със студентите си не само за отминалото време, но и за съвременните тенденции. Поощрява ги в желанието им да променят средата и да я направят по-справедлива за творците. Проф. Коларова е прагматична, изключително рационална. И излъчва позитивизма и ведростта на човек, който е сигурен, че хубавото доминира.
Не знам за вас, но лично аз съм си задавала неведнъж въпроса кога се говори за един музикант, че е добър? Какво значи да правиш хубава музика? Това, което се продава днес на музикалния пазар доколко е качествено? Не съм професионалист и няма как да знам отговорите на тези въпроси. Имам своите предпочитания, но те са въпрос на личен избор и усет. Доколко обаче съм на прав път в преценките си? За тези неща си говорихме
с проф. Емилия Коларова в интервюто
което даде специално за Lifebites.bg.
 Проф. д-р Емилия Коларова преподава История на музиката от 1985 г. във всички факултети на Музикалната академия “Панчо Владигеров” в София. Има множество публикации в областта на музикалната култура и музикознанието. Ръководител е на бакалавърски, магистърски и докторантски тези в България, Гърция, Кипър, Испания, Корея. Сценарист и консултант на радио и телевизионни предавания за музика. Включена е в енциклопедията Кой кой е в България. Член и бивш президент на българската секция на дамския клуб Зонта – организация от лидери и изявени професионалисти в различни области, които работят за подобряване положението на жените по света. |
Каква е българската музика, която се прави днес?
Сега младите хора държат да бъдат актуални, слушани и намирайки някакъв елемент в музиката си, който се е харесал, започват да го експлоатират много. Щом се е харесал, те са на вълната. Има много кавъри на естрадната музика. Така е не само в България – стари песни се правят в нов стил, с нов аранжимент и това се радва на популярност.
Като идея това е много хубаво. Като реализация невинаги, но важното е днешните млади хора да знаят какво е правено преди тях. И така могат да намерят своята авторска музика. Трябва да има един малко по-продължителен етап на обучение, запознаване, наслагване и след като научиш занаята, тогава да правиш своята музика.
Какъв е българинът като музикант?
Българинът е много талантлив. Много често се налага какво да е хит обаче. Лично аз предпочитам изпълнителите, които са музиканти. Това е различно от модното. Личи си в казването, изричането, отношението. Да си музикант не значи да си вземеш нотния лист, да го изпееш, запишеш и край.
Трябва да го изразиш, обясниш, покажеш
Между другото, дори в жанра, който търпи най-много критики – поп-фолка, самоуките и направените рекламно изпълнители са много малко. Хората, които започнаха, бяха подготвени. Уважавам музикантското в една част от тях, без да коментирам изобщо музиката, която правят.
Какво обаче липсва на българската музика, за да бъде на световно ниво?
За да стане българската музика на световно ниво трябва да възпитаваме музиканти, а не певци. Има такъв процес сред онези, които са завършили Академията например. Въпросът е кой какво ще реши да прави със себе си.
Някои решават да заработват добре и отиват в “другия” жанр. Други пък влизат в клише, стереотип, който следват години наред и той ги прави да изглеждат ограничени, а не е така, в никакъв случай. Трети пък решават да правят това, което им се иска и стоят с таланта си някъде там. Тях почти ги забравяме, защото не са популярни.
Те са малко като в омагьосан кръг
Сегашните ми студенти искат много да си говорим за ситуацията в българската музика в момента. Споделят много и искат да променят нещата, за да няма омагьосан кръг. Да е по-коректно и честно отношението към постиженията.
А завръща ли се класическата музика? Имам впечатление, че залите са все по-пълни и билетите за постановките, особено около празници или събития, много често свършват много преди самото представление.
В операта винаги ще има публика. Това е много въздействащо изкуство, което си има своите почитатели. Декорите, костюмите, актьорската игра, словото, балетните сцени – всичко това е привлекателно и някак по-разбираемо. Но като се отиде на концерт на един изпълнител или една група, или оркестър, това изисква повече усилия. Да влезеш в тази музика, да я усетиш по-добре. Музиката не трябва да е разбираема, но трябва да доставя удоволствие.
А Вие как решихте да се занимавате точно с история на музиката?
Аз съм от музикално семейство и всички преди мен пеят. Майка ми – прекрасно сопрано, оперна певица, с успехи извън България. Баба ми – изключителна, контраалт. Тя пееше много ниски басови партии и за нея казваха, че няма такъв глас в България. Сигурно е така. Прадядо ми е пял в църквата, пак прекрасен глас си спомням. Светла им памет на всичките.
Обаче на мен Господ не ми дал глас
Всичко беше изпробвано. Майка ми беше много делова жена, освен артист. Заведе ме на педагог, за да знае дали има смисъл да се влагат време, усилия, нерви, средства. И казаха, че няма шанс. На техника щяха да ме научат, обаче оттам нататък…
Свирех обаче на пиано. Влязох в музикално училище, за да продължа традицията. Макар че аз исках да се занимавам с литература, обичах да пиша, да уча стихове – там ми беше интереса. Завърших музикалното училище и се замислих. Не съм се чувствала особено надарена в свиренето, но с музиката се занимавах издълбоко. Трябва да кандидатствам в Музикалната академия. Пианистка, Инструментален отдел. Аз за да бъда добра, ще трябва минимум по 8-10 часа на ден да свиря. Искам ли го това? Мога ли го това? В семейството така са ме учили – да се преценявам много трезво.
И за голямо разочарование на моята учителка, на семейството не бих казала, кандидатствах само това. Теоретичен отдел, История на музиката. Избрах това и така до ден днешен. Аз съм просто щастлив човек!
Има ли част от музикалната история, която Ви е малко повече присърце?
Не, нямам любим период. Аз съм преподавала абсолютно всичко – от най-старата, архаиката, през различните епохи, стилове, отделно 20-ти век. Сега от известно време съм се концентрирала върху българска история, но преподавам и друга. Защото едната история ми дава идеи за другата.
Ние години наред бяхме учени, че закъсняваме, че догонваме, че наваксваме. Защото нашето професионално развитие е започнало много по-късно в професионалната музика. А то не е така.
Нищо не сме догонвали, нищо не сме компенсирали
Ако познаваш световната история и вникнеш в българската музикална история, виждаш колко те са паралелни. И за мен това е много интересно. Да откривам тези паралели в класиците, в първите ни автори, в съвременните ни музиканти. А пак да кажа – ние имаме много добри музиканти.
Кои са най-добрите ни музиканти и с какво се отличават?
Не мога да кажа имена, безброй много са. Академик Васил Казанджиев сигурно е най-прав, като казва, че ако една музика не излиза от сърцето и главата, ако е написана само, за да си оригинален, няма да е истинска. Който е искрен в музиката си, то се чувства. И когато си овладял техниката редом с това, резултатът винаги е чудесен.
Какво е посланието Ви към студентите?
Чак пък послание… нямам. Аз не съм творец, там съм, за да им обърна внимание върху нещо. Да им покажа какво е правено. Аз мога да им разкрия света. Има полза, това знам, много да се слуша музика. Всякаква музика. Тя отваря света. Аз преподавам история, т.е. говорим за минало и съвременност основно в художествената или класическата музика. Но им пускам и от другите жанрове, от съвременната музика.
Каква музика слушате, когато си почивате?
Когато почивам загасям всички източници на звуци. Нямам любима музика. Много са, различни са авторите, които могат да ми доставят удоволствие. Но зависи в какво настроение съм.
Музикантът не слуша музика за отмора
Той винаги слуша какво е вътре, каква е оркестрацията. Това е нещо възпитано в него.
Сега се връщам към нещо, което се случи, като бях студентка. За изпитите трябваше да се прослушват много произведения, да си водим бележки по тях и да знаем каква е структурата. Слушам аз Брамс – поредния автор във въпросника. В един момент просто спрях да пиша и само слушах музиката. Виж, това все по-рядко ми се случва, метафорично казано. Нямаме толкова време, за да си почиваме с музика.
А иначе това, което ме кара най-много да си почивам, е онази другата музика. В природата…
