Днес Труман Капоти можеше да празнува рожден ден. Да го беше доживял само! Щяхме да търсим отговори от него, от първо лице. За това, как сам се е учил да чете и пише (съвсем успешно – защото още на 8-9 г. прописва първите си творби!). За интелектуалната и бохемска атмосфера на Манхатън, от която става част на едва 16 г. и чието лицемерие по-късно ще изобличи. Или за хомосексуалността, която не крие в една епоха, все още неприемаща никак добре това.
А също и за 22-рия етаж в хотел Плаза, една от ренесансовите сгради в духа на онези времена, където е живял в компанията на три препарирани змии. Където партитата са се конкурирали по посещаемост и пролят алкохол с тези, описани от Фицджералд във Великият Гетсби. Но, уви, Капоти не доживява дори 60-ия си юбилей. Умира от цироза месец по-рано.
И все пак, не с това остава запомнен!
Ключовите имена, заглавия и думи, които отказвам да класирам по важност, едновременно се завъртат в главата ми като отличителни за писателя с характерен глас. Започвам с Тифани само защото ми се иска да помня Капоти такъв – преди срещите с неговите лицемерни лебеди, преди нощите в Студио 54, преди ужаса на Хладнокръвно.
Закуска в Тифани излиза, когато писателят е на 34 г. Ранна възраст за написването на такова знаково произведение. Дори критиците му са казвали, че и да не е бил написал нищо друго, Капоти би се наредил сред най-големите имена в световната литература само с този роман. Толкова перфектно е конструиран, че екранизацията по него отнася впечатляващ брой Оскари, превръща се в една от класиките на века.
А изпълнението на Одри Хепбърн, изиграла Холи Гоулайтли, се смята за най-доброто в цялата ѝ кариера. Даже бижутерийният магазин Тифани се рекламира със сценария, в който е попаднал.
Но това не е първият пробив на Капоти
Съвсем не! Всъщност, още 10 години преди това е публикуван първият му роман – Други гласове, други стаи. Избожда очите на литературоведите, които не вярват, че 24-годишен младок може да напише толкова добра книга. На което той невъзмутимо отвръща с припомняне на дългите си юношески години, в които денонощно е тренирал стила си.
На 11 г. пише по три часа на ден. Публикува нещата си в гимназиални издания. На 19 г. вече е готов с първия си роман – Преминаване на лятото – който унищожил, може би заради скандалния начин, по който са представени хомосексуалните отношения.
Издателят Бенет Сърф си го спомня от онези времена. За първата им среща казва: „Не повярвах на очите си, когато детето чудо се появи сякаш валсираше. Изглеждаше около 18-годишен. Блестящ, весел, невероятно самоуверен. Казахме му, че ще издадем всичко, което напише. Успехът беше незабавен. Всеки разбираше, че на литературната сцена се е появило едно значимо присъствие.“
Ужасното дете на Ню Йорк
Фамилното си име Капоти дължи на своя втори баща. Богаташ, за когото майка му – 16-годишна кралица на красотата по времето на първия ѝ брак, се омъжва след развода си. Благодарение на този печеливш финансов обрат, от Аламаба писателят заминава за Ню Йорк, за да посещава престижни учебни заведения. Ала само година по-късно, когато е на 17 г., прекъсва ученето си и постъпва на работа в Ню Йоркър.
И там не се задържа дълго, защото вбесява не един и двама доказали се вече писатели (справка Робърт Фрост, Гор Видал, Сол Белоу). Обижда творчеството на Керуак така:
“Това не е изобщо никакво писане, а само машинопис.”
Въпреки това се познава и има подкрепата на най-прочутите личности за онова време – Джак Лемън, Хъмфри Богарт, Джина Лолобриджида, Дебора Кар, Майкъл Редгрейв… Прием, даден от Капоти през 1967 г., е определян за светско събитие на десетилетието от Ню Йорк Таймс. Нищо чудно, че е бил любимец на жълтите хроникьори.
Елегантни, поддържани, красиви жени от висшето общество, като Бейб Пейли, Глория Вандербилт, Слим Кийт, са му близки приятелки. Наричал ги е моите лебеди. Но за тях – след малко… За да се удави в алкохола и опиатите, Капоти трябва да премине през
кланицата на Хладнокръвно
Книга, наложила ново понятие в литературата – репортажен роман. История, основаваща се на конкретно произшествие, лишена от преструвките на фикцията. Кръстоска между журналистика и литература.
Капоти предусеща, че е на прав път още в началото, когато оставя Ню Йорк зад гърба си за цели 6 години и се заравя в драмата на четворно убийство. Чул е за него от новините – фермерско семейство е умъртвено в Канзас от двама извършители (Пери Смит и Дик Хик). Писателят заминава за провинцията заедно с колежката си Харпър Ли (негова близка приятелка още от детските години), за да търсят там още сведения за публикуване.
Да, журналистиката е негово ежедневие и след Ню Йоркър! Усърдно развива дарбата си да запаметява продължителни разговори, защото вярва, че водиш ли си бележки, предизвикваш фалш. Усилията му се отплащат с уникални интервюта. Разговорът му с Марлон Брандо например е в класацията на Гардиън за
20-те най-велики интервюта на ХХ век
Тези със задържаните в Канзас пък са направо като изповед. И Капоти започва да пише книгата. Предвкусва, че тя ще е неговият връх. Определя я като достоверен преразказ на една реална криминална афера: “Струваше ми се, че от журналистиката, от репортажа може да се извлече нова и сериозна форма – това, което в моето съзнание наричах роман-истина.”
В хода на писане обаче авторът толкова се потапя в историята на обвиняемите, особено на единия – Пери Смит, с когото се оприличава, че може би дори се влюбва малко. Теза, лансирана и във филма Капоти на Бенет Милър от 2005 г. “Имам чувството, че аз и Пери сме отраснали в една и съща къща, но той е минал през задната врата, а аз – през предната”, казва в него героят на Труман.
Действително – убиецът някога е бил обичано и усмихнато дете, превърнато в чудовище от “нашата цивилизация”, както казва Капоти. “И нашата цивилизация го унищожава.”
Пери, също като Капоти, не е получил нужните любов и грижи от собствената си майка. Тази на писателя например го е подигравала за не достатъчно мъжествените му маниери и говорене. И го е пратила да учи във военна академия, което се е оказало пълен провал.
“Никога няма да разберете какво ми причини Хладнокръвно. Разкъса ме до мозъка на костите. За малко да ме убие. Дори си мисля, че уби част от мен.”
Няма как да разберем. Никой от нас не се е ровил 6 години в спомените на човек, който после увисва на бесилото, носейки богатство и още по-голяма известност на своя интервюиращ.
Лицемерното кафе-общество
Следващия си литературен връх Капоти е виждал в Сбъднати молитви. Роман, който така и не дописва. Идеята му била да разкрие най-интимните тайни на висшето общество. На онези дами, които излизат на обяд, за да бъдат видени зад витрините на най-луксозните ресторанти. Същите лебеди, които са приятелки на писателя.
Представя ги като Холи Гоулайтли от Закуска в Тифани. Красиви жени, които използват външния си вид, за да си пробият път от селския Юг до нюйоркския Манхатън, катерейки социалната стълбичка брак след брак. Коренно различен път от този на Капоти до Ню Йорк. Лъсването на строго пазените им тайни, публичното потвърждаване на слуховете за тях, на фалша зад шикозните усмивки – нямало е как да не бойкотират писателя.
Романът започва да излиза на части в Ескуайър. Първо е публикувана главата Ла Кот Баск 1965 (Баското крайбрежие 1965 – име на известен ресторант в Ню Йорк). Капоти твърди, че написал историята отчасти и за да покаже на обществото колко груб е бил съпругът на Бейб Пейли (на която Труман истински държал) и да я подтикне да се разведе с този мъж заради безбройните му изневери. Бейб прощава на половинката си,
но така и не прощава на Капоти
Той се чувства изоставен, за втори път след майка му – от обичана жена. Отказва се от дописването на романа.
И стремглаво се потапя в онзи образ, свързван с пиянските скандали, кокаина и хапчетата, миксирани досущ като литературните жанрове. Годината е 1966 и от нея нататък Капоти става все повече светски човек и все по-малко писател.
Няма да ви разказвам за следващите 18 години. Нито за пикантните подробности около интимните му връзки с мъже. Искам да го запомните като онзи Капоти, който в онези хомофобски години е пленявал и мъже, и жени с таланта си, с чара си, с почти актьорското си присъствие. Толкова силно, че един от приятелите му не е сигурен дали веднъж Труман му е чел наистина част от ръкописа на Сбъднати молитви, или такъв изобщо не е имало, а писателят просто е импровизирал на момента.
Или, както щеше да каже самият Капоти, ако беше жив:
“Че какво очакваха? Аз съм писател, използвам всичко. Да не би всички тези хора да си мислят, че съм бил там просто да ги забавлявам?!”
