Един месец по-късно. Един кат дрехи повече. И един запас от въпроси, на които пак им дойде сезонът. За времето, за смисъла, за свиването – дали на гнездо или в черупка, но задължително придружено от мечешки пуловер, чаша чай и онази въздишка от вътрешната страна на прозореца, която нескрито тъгува по лятото.
Която пита за неговите боси крака и усмивки ала слънчеви зайчета. И която се чуди къде се е дянал поривът за всичките пиратски подвизи. Ненавижда сивия бетон, с който световната конспирация е подменила сините вълни. И ѝ иде да се завие презглава, за да не става повече свидетел на това предателство.
Тежко е, да
Тежат не само почернелите облаци, но и уморените клепачи, палтото на гърба, всяка клетка на тялото дори, препрограмирана да трупа зимнина. Клюмат и главите, запълнени с нови формули за оцеляване, които заплашват да изтрият като канцеларска гумичка безгрижието на дните, в които вятърът беше приятел на косите, вместо враг на очите.
Но тъкмо в това му е чарът на лятото! Че го пишехме с молив или направо с пръст върху пясъка. И всеки път, когато грешахме, бе достатъчно да махнем с ръка. Днес ни е криво, че сметките ни да бъде безкрайно също не излязоха верни. Обратното – оказа се, че за да има следващо, ще трябва да го заработим. Както и куп други неща, за които отново прогледнахме, щом слънцето през септември омекна. И отново се почувствахме роби.
Ала истината е съвсем друга
И само който все още носи лятото в сърцето си ще намери сили да види, че сме роби не на сезоните. А на самите себе си. Че попадаме в капана на собствената си податливост да бъдем циклични. Което понякога значи и устойчиви, зависи.
Зависи дали можем да облагородим бърлогата на зимата със същия плам, с който запалихме мостовете между лятото и предишната година. Защото студът не носи непременно сиви одежди. Нито тежки обувки. Или пък насълзени погледи. Е, вярно, мъничко щипе, навира ръцете в джобовете ни, а носовете – във високо вдигнатите ни яки.
И все пак, отнемайки ни лятото, ни дарява с нещо още по-ценно –
способността да го ценим
Да осъзнаваме нетрайността, преходността, ефирността му. Дарява ни с мъдрост и носталгия, двигателят на един дълъг творчески процес. Такъв, в който ще се сриваме и пресъздаваме от пепелта на лятното огнище, ще се стичаме на капки по запотените стъкла на идващата зима и ще се пръсваме на хиляди ледени парченца, за да се съберем отново. Цели.
Готови да цепим дърва със същите ръце, с които сгъвахме лодки от хартия. Ръце, които вече не са в джобовете, ами работят здраво. За аклиматизирането ни в сезон, в който, свалим ли плажните очила, ще открием в листата от дърветата нужните цветни слънца. За това, да бъдем повече господари и по-малко роби на собствените си циклични настроения.
И за лятото, разбира се. Защото – вярвай ми – то винаги идва пак! А сезоните преди него също могат да бъдат вълнуващи…
