Иван Хаджийски е от онези българи, които трябва да помним и с които трябва да се гордеем. Не само заради научната му работа, ентусиазма, с който я е вършил и книгите, които ни е завещал. А заради времето, енергията и най-вече обичта, които е вложил в изучаването на своя народ. Българския.
За него Хаджийски излага своя блестяща теория, в която не спестява горчивите истини. Но вместо да вдигне ръка и да размаха острото си перо, той тръгва по следите на историческите и логическите причини за възникването на тези песимистични изводи. С типичната си силна привързаност към хората, традициите, езика и страната ни.
Роденият в Троян Иван Хаджийски е сочен за един от основоположниците на българската социология. Радетел е за чист български език, непокварен от чуждици, разбираем, но красив. Чудомир го описва като човек с изключително чувство за хумор. Друг от приятелите му – проф. Димитър Михалчев пък го сравнява с художник, който рисува българския народ в най-хубавата му светлина. (Макар троянецът невинаги да се изказва ласкаво за българите). През 1936 г.
Иван Хаджийски прави пътешествието на живота си
Близо година обикаля на длъж и на шир, пеша и на велосипед, родината. Не за да задоволи естествената си любознателност, а в името на много по-мащабна цел. Среща се, разговаря и изучава навиците на българите в различните части на страната. Резултатът е изследването Бит и душевност на нашия народ, което се появява в два тома.
“Изпълних дълга си към литературата с написването на това изследване. Мога да не пиша нищо повече. Това е моят живот”
– казва самият той.
Последната част от неговия живот обаче остава незавършена. Първият том от трилогията Бит и душевност на нашия народ е публикуван през 1940 г. Три години по-късно, Иван Хаджийски е готов с втората и продължава да работи по третата част от книгата. Тогава го сварва войната. Хаджийски потегля на ново едногодишно пътуване, от което този път няма да се върне.
Мобилизиран е в армията през 1943 г. Година по-късно – през септември, моли да бъде изпратен на фронта като доброволец. Където малко след това, на 4 октомври 1944 г., в Сърбия намира смъртта си. Ръкописът с последната част, завършена по време на войната, изчезва безследно в годините на национализация.
Днес ще ви припомним
някои от най-силните редове
от друг негов труд – съчиненията, които Иван Хаджийски публикува в списание Философски поглед, събрани под общото заглавие Оптимистична теория за нашия народ. Редове, които продължават да звучат все така актуално, както и през 40-те години на миналия век, когато са написани. В тях познавачът на българската душа констатира неприятните истини за разяденото от корупция и нихилизъм българско общество, но отказва да ги приеме като типично нашенски черти.
Хаджийски майсторски адвокатства на българския народ с вярата, че той отново може да бъде велик. Прави го обаче без онзи високопарен патриотизъм, а с убедителни доводи и исторически факти, които показват, че колкото и да искаме, ние българите не можем да настигнем богатите и развити държави единствено със собствени ресурси.
Хаджийски дава лъч светлина
на задъхалия се и някак обезверен от размерите на корупцията в държавата си българин. Той успява да убеди читателя, че подкупите, безчестието, аморалността и ограбването са пуснали своите корени далеч по-рано в сочените за модел западни общества. И с конкретни примери от живота на известни българи да разгроми обобщението, че нацията ни е нечестна, продажна и крадлива.
По-долу може да прочетете негативните теории, които големият български социолог щрихира в първите страници на труда си Оптимистична теория за нашия народ. Помислете – дали наистина те важат само за българската действителност. Ние пък обещаваме не само да публикуваме отговорите, които Иван Хаджийски дава на тези осъдителни заключения. Както и да потърсим други, необосновано наложили се в годините на демокрация крайни изводи, които да оборим в отделна статия по темата.
“Думите “българин” и “българска работа” у нас често се употребяват като най-унизителни нарицания. Българинът, в черните очила на нашето самоподценяване, е онова двукрако без перушина, което населява сивите пространства от двете страни на Балкана и което заради парче хляб е способно на всичко, фанариотската теория за хондрокефаловщината на българина звучи като ласкателство в сравнение с оня миризлив букет от качества, които ние си приписваме с презрителния термин “българин”…
“Българска работа (конгрес, културно тържество, състезание, обществено предприятие и пр.), това е работа необмислена или недомислена, зле започната, без ръководство или нескопосно ръководена, която сякаш по задължение свършва със скандал, за да послужи само за позорна регистрация на печалните си герои.”
“Ние не можем да се похвалим с особена социална дисциплина. Държавна вещ у нас е тази, която може да се обсеби без всяко гризене на съвестта. Такова отношение имаме въобще към имуществата на юридическите личности (общини, дружества), чието безнаказано “докопване” е чисто и просто геройство.”
“Колко души гледат на държавата само като на институт, чрез който косвено се богатее, а не като на пряк извор на забогатяване? Съществуват ли у нас примери на нравствено линчуване обсебителите на обществени средства? Колко пъти е прилаган законът за преследване незаконно забогателите чиновници, гласуван още през 1895 г.? Коя опозиционна партия, след като в агитациите си е обещавала ревизиране богатствата на членовете на управляващата партия, след дохождането ѝ на власт е създала този опасен прецедент?”
“Вярно е по-нататък, че понятията “честност”, “чест”, “доблест” нямат високи курсове у нас. Честният човек е онзи вечно измамван “балама”, който работи на доверие и не се запасява предварително с писмени документи.”
“Честта, това обикновено е качество на глупците, които с негова помощ сигурно и безвъзвратно си провалят кариерата.”
“Не може да се откаже по-нататък, че общественият ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсикации са едно от най-гадните явления у нас. Посредствеността поради особените стопански условия, в които живеем, е принудена да прави кариера на всяка цена, с всички средства, при което бездарността и хищничеството, тъпотата и нахалството, подлостта и низостта преливат в една хармония на истинско безсрамие.”
“Колко политици у нас са политици, понеже ги не бива за нищо друго; които, след като сами са се убедили, че не са в състояние да оправят собствените си работи, са добили кураж да оправят работите на цяла България? Колцина от нашите общественици гледат на обществената си кариера не като на едно по-тлъсто или по-постно дробче?”
“Какво да кажем най-сетне за прочутата масова болест у нас – завистта; за тази болест на посредствеността, на несполучилия дребен собственик на морални и материални блага, която е превърнала почти всяка уста в стискало, което дъвче злъчка и пръска. Колцина разбират правилото: комуто много е дадено, много сам раздава?”
“Какво би станало, ако днес се гласува закон по силата на който кражбата отново да се наказва с рязане на ръце? Та с дигане на крака ли ще бъдат гласувани по-следващите закони?”
“Когато се върнем от чужбина, ние все донасяме нещичко от наука и техника, без да можем да пренесем чуждите индустриални тайни, капитали и пазари. Едно нещо обаче ние положително донасяме: европейски вкусове към живота, европейски образци на харчене; лукс, моди, бижута, декоративен блясък и всевъзможни средства за показ. Висшите среди у нас безспорно могат да имат всичко това в нашенски мащаб. Трагедията почна, когато интелигенцията на средните слоеве у нас се зае да им подражава.”
Вижте още… Чудомир: Никой не е по-силен от слабостите си
“При ограничените възможности, в които се намира нашето стопанство, набавянето на пари за широк живот у нашата интелигенция от дребнособственически произход може да стаи само с кариера на всяка цена, с всички средства. И тук се коренят корупцията, продажничеството, явленията на безгръбначие и хищничеството на полуинтелигенцията.”
“Защо нашият народ не зачита чуждото? По същата причина, поради която е и лош четец на книги – беднотията. Би ли могло населението от околиите Троянска, Тетевенска, Етрополска, Орханийска, Пещерска и др. такива да живее, ако си плащаше редовно и пълно акциза на ракията и таксите за материала от държавните гори? Проблемата при интелигенцията – кариера на всяка цена – тук се слага инак – хляб на всяка цена.”
“След освобождението животът на България мина рязко на капиталистически релси, но ние влязохме в новата история с голямо закъснение. Светът и пазарите бяха вече поделени и поради това първоначалното натрупване на богатствата не можеше да става от колониален грабеж, а само за сметка на собствения ни залък. От тънката сланинка на българския народ се отделяха милиарди за обзавеждане на новата ни държава, за създаване на местна индустрия, за водене на войни.
Всичко това трябваше да става в ускорен порядък, защото ние догонвахме общия европейски напредък. В резултат на това бързо темпо, като негов данък, ние изпаднахме в една хроническа бедност, която е причина за цялата ни национална обърканост и която се влоши особено много от стопанското задръстване след 1929 г.”
В Троян има прекрасен паметник с колелото му.
Хаджийски пише за някои от тези негативни явления на няколко страници, за да може след това подробно да ги разгроми на десетки страници. Защо подбрахте точно това?!? Защо не написахте примерите, които той дава за ген. Христов (как отказал подкуп от “един висок стълбец наполеони”), за ген. Бояджиев, за когото служенето на отечеството е най-свят дълг, а не “средство да яде майонеза”?!? ЗАЩО?!?
Защото това, Мариян, е тема за друг текст. 🙂 Радвам се, че има хора като Вас, които не само са чували името на Иван Хаджийски, но познават и работата му. Благодаря Ви за този коментар! И понеже имате знанията, ако имате и желание да пишете, Lifebites.bg с удоволствие ще публикува Ваш текст по темата (а и не само тази). Поздрави! Вероника Лазарова