Навечерието на Втората световна война е. Хенри Милър – американски писател, прочул се с Тропик на Рака и Тропик на Козирога, живее и пише по онова време в Париж. Но ето че отпътува за Гърция. Предстои му първото му соло пътешествие. Поканата за него е от английския романист и поет Лорънс Даръл (големия брат на писателя Джералд Даръл, който е автор на Моето семейство и други животни).
Хенри Милър на крилете на хумора
Семейство Даръл прекарва няколко години между двете световни войни на гръцкия остров Корфу. До там авторът на дръзки романи, някои тогава забранени в Щатите, вероятно стига по вода. Поне ако се съди по Колосът от Маруси, неговият темпераментен пътепис за 9-месечното му странстване из Гърция. Но пътуването му от Атина до Крит е със самолет. Преживяване, което Хенри Милър описва в същия този пътепис.
Веднъж на борда на самолета, той съжалил, че не си е купил билет за кораб. Но както и друг път, когато животът му поднесе лимони, и сега Милър успява да забърка литературна лимонада. Като описва усещането си във въздуха така:
„Човек е направен да ходи по земята и да плава в морето. Завладяването на въздуха е запазено за по-късен етап от еволюцията му, когато ще са му поникнали истински криле и ще се е превърнал в ангел. Какъвто действително е.“
Макар да е по-известен с други свои творби, като Тропик на Рака, Черна пролет и Тропик на Козирога (напоените с еротика автобиографични романи, които пише през 30-те), Колосът от Маруси заслужава специално внимание.
Особено ако ви липсва гръцкото море
…и лятото като цяло.
Публикуван през 1941 г. този пътепис е различен. В него не присъства еротиката от предишните шедьоври, но отново извират философските разсъждения. В типичния за Хенри Милър пълноводен стил (рядко ми се случва да цитирам извадки от текстове на известни автори, които са по- дълги от 3-4 реда!).
Тук обаче той е и лиричен. И как да е иначе – това е първата му истинска ваканция, която предприема сам, на своите 48 години. Както винаги е без пукната пара, но пък най-накрая се радва на одобрението на критиката. А в Гърция, благодарение на Даръл, Милър се сприятелява и със светилата на
гръцката интелигенция на 30-те
Все артисти и писатели, чиито творби са били повлияни от Първата световна война и конфликта между Гърция и Турция, в резултат на войната. Сред тях – и художникът Никос Хаджикириякос-Гика, а също и поетите Георгиос Сеферис и Георгиос Кацимбалис. Последният е Колосът от заглавието – гръцки интелектуалец, бохем и писател (макар че според някои прототип на героя е самият Милър).
Каквато и да е истината, не е трудно да си представим автора да пие рицина, докато разглежда забележителностите на Корфу, Атина и Делфи. Пропускайки Акропола!
“Не харесвам затвори, църкви, крепости, палати, библиотеки, музеи, нито статуи на отишли си хора”
– пише той.
Вместо това разчитал на установяването на инстинктивна, емоционална връзка със заобикалящата го среда и предпочитал да общува с местните. Пълно сливане.
Което се усеща и по емоционалната окраска на пътеписа. В неговия свят, различен от сдържаността и материализма на Америка, Франция или Англия, се откроява истинското. Малките красиви жестове на признателност и доброта, лишена от показност, ви оставяме да попиете сами от гръцкото вдъхновение на Милър…
“Намирах се точно в този мъничък гръцки свят, който бях описал в книгата си няколко месеца преди да напусна Париж. Сякаш се бях събудил, за да разбера, че живея в сън.”
„Никога не съм бил по-убеден, че животът и смъртта са едно и никое от тях не може да донесе наслада или пък да бъде прието, ако другото липсва.“
„Бе един от онези библейски залези, при които човекът отсъства. Природата просто разтваря кървавата си ненаситна паст и поглъща всичко наоколо. Закон, ред, морал, справедливост, мъдрост, всяка абстракция е като лош номер, скроен на един безпомощен свят от идиоти.“
“Болестите ни са нашите пристрастености – били те навици, идеологии, идеали, принципи, притежания, фобии, богове, култове, религии, каквото щете. Голямата заплата може да бъде болест, както и малката. Безделието е също толкова тежка болест, колкото и работата. Към каквото и да сме се привързали, даже надежда или вяра, то би могло да е страданието, което да ни отнесе. Трябва да се предадеш изцяло – останеш ли пристрастен дори и към най-незначителната дреболия, изхранваш микроба, който рано или късно ще те погълне.”
„Да се заставиш да не мислиш, е постижение, изключително здравословно постижение. Да мълчиш през целия ден, да не погледнеш вестник, да не слушаш радио, да не надаваш ухо на слуховете, да се отдадеш на леност, напълно безразличен към съдбата на света, е най-доброто лекарство, което можеш да си доставиш. Книжните знания изтичат капка по капка; проблемите избледняват и изчезват; връзките неусетно се късат; мислите, когато благоволиш да им дадеш воля, стават примитивни; тялото се превръща в нов, вълшебен инструмент; започваш да гледаш на растенията, камъните, рибата с други очи; чудиш се какво ли се стремят да постигнат хората с щурите си действия…“
