В центъра на София една към друга гледат православна и католическа църква, синагога и джамия. Това винаги се е ползвало като повод за национална гордост и белег на нашата толерантност. И евреите си сме спасили по време на Холокоста, като сме спрели техните екстрадиции…
Днешната България (не родината ми, а държавата в лицето на политиците ѝ) екстрадира тихомълком хора, заплашвани най-малкото от мъчения. И не стига това, ами кандидатът за президент на България Цецка Цачева, която e не само юрист, но и първата жена председател на парламента ни, заяви, че националният интерес стоял пред отделните права.
Преди няма и 100 години при далеч по-страшни обстоятелства
политици от същата тази страна са се държали далеч по-адекватно, хуманно и достойно. Не са се оправдавали с криво дефиниран национален интерес. И са оставили в паметта на човечеството светла диря.
Точно по времето, когато се родиха поредните родни политически “изцепки”, се случи да съм в американската столица Вашингтон и по-специално в Музея на Холокоста. Следвах историята на най-жестокото изтребление по хронология. И все дебнех за моята ключова дума. България!
Експозицията започва с разказ за идването на власт на Хитлер и неговите поддръжници. Правейки ясно разграничение между изтерзания немски народ, смазан от поредната икономическа криза, бедност и глад и националсоциалистите на най-ужасяващия диктатор в новата история.
Гласувано е Окончателното решение на еврейския въпрос. Евреите са подложени на масово изтребление. Започват депортации от цяла Европа. Минавам по коридор, на който има множество снимки с товарени на конски вагони хора. От къде ли не. Окото ми внимателно преглежда всяка от фотографиите.
Разбира се, не откривам името на България сред множеството документирани екстрадиции
След това минавам през вагон – от тези, с които са извършвани страшните превози. В тях хората са товарени като добитък. Наблъсквани, заключвани и подкарвани – без свеж въздух и светлина и по тъмна доба, за да не се чуват писъците им. Стигайки до лагерите на смъртта, ги чака нещо, за което няма подходяща дума. За което американските войници, влезли като освободители, казват: “Човекът не може да прави такива неща. Просто не е възможно“.
[Вижте още: Висша жестокост: Безмилостните Капо в концлагерите]
Индустриално изтребление на хора. Особено в лагера, превърнал се в символ на най-големия ужас – Аушвиц-Биркенау. Хората първо са събличани и предават всичките си ценности. След това са вкарвани в газовата камера, побираща около 1000 души. Тя е замаскирана с душове, за да изглежда като баня. Вратата се заключва, помещението се запечатва и смъртоносният газ потича. Повечето отлитат от телата си в рамките на няколко минути.
20-тина минути, след като всички вече са мъртви, вентилаторите проветряват помещението и вратите се отварят. Под охраната на СС-овски охранители, работниците в крематориумите изнасят телата и ги изгарят в пещите.
 По време на Холокоста загиват около 6 милиона евреи и още няколко милиона цигани, поляци, руски военнопленници, комунисти, хомосексуалисти, хора с недъзи и т.н. Общият брой на жертвите е вероятно над 10 милиона души. |
[Още по темата: Историята на мъжа, оцелял в 4 концлагера, един от които Аушвиц – Виктор Франкъл: Да преживееш Ада заради Смисъла]
Във всичко това по правило е трябвало да участваме и ние, българите. Като съюзници на Германия във войната, е трябвало да бъдем съучастници и в ликвидирането на евреите. Но името на страната ни до този момент все още го няма в експозицията. И ето, че пристъпвам в първата зала на последния етаж. Това, което веднага привлича погледа ми, е стена, на която пише “Съдбата на българските евреи“. Сърцето ми забива учестено.
Преди да ви разкажа как са ни представили американците, ще припомня набързо историята, както я намирам в родни източници. България е официално съюзник на хитлеристка Германия във войната от март 1941 г. и като такъв е трябвало да сътрудничи по всякакви възможни начини. България поема под свое управление окупираните от нацистка Германия Беломорска Тракия и Вардарска Македония. Законотворците ни приемат антисемитския Закон за защита на нацията, с който евреите са лишени от основните си граждански права. И това не е единственото безумие, сътворено от политиците ни тогава. Но още при приемането на закона
граждани и интелектуалци започват открито да протестират
Въпреки това правителството следва политическите си интереси. Или може би е по-точно да се каже “националния интерес” към онзи момент.
През 1942 г. в Берлин е приет план за Окончателно решение на еврейския проблем, според който евреите в цяла Европа трябва да бъдат унищожени. Срещу името на България е записано числото 48 000. На 2 март 1943 г., вероятно под засилен натиск от страна на Берлин, българският цар Борис III одобрява екстрадиции на 20 000 евреи “без разлика на възраст и пол“. Навръх националния празник 3 март българската полиция и армия арестуват всичките евреи в Македония, Беломорието и Пиротско – общо над 11 300 души. Натъпкват ги в конски вагони и при Лом ги предават на немците. Оттам хората са изпратени в лагера на смъртта в Треблинка и… оцеляват по-малко от 300 от тях. В това България определено има пръст.
За да се попълни бройката от 20 000 евреи обаче, за които царят е дал одобрението си, е необходимо да се депортират и такива, родени в българските граници. И тук нещата се объркват. Зам. председателят на Народното събрание Димитър Пешев организира опозиция в Парламента. За “награда” е отстранен от поста си. Над 8 хил. евреи са арестувани и струпани на пловдивската гара. Там обаче скачат в тяхна защита митрополит Кирил (бъдещ патриарх) и цялата православна църква.
Време е да видим по какъв начин са представили американците ролята на България в Холокоста:
През 1940 г. група български интелектуалци се обявява против предложения Закон за защита на нацията, който предвижда да се отнемат повечето граждански права на евреите: Нужно ли е ние в сляпа мимикрия (спрямо Германия) да поемаме по този опасен път и да се отричаме от факта, че сме свободни и културни хора?Водещият демократ Димо Казасов публично протестира, че антисемитският Закон за защита на нацията, предложен от нацисткото правителство на премиера Богдан Филов, ще увреди международната репутация на българските интелектуалци.  На 30 октомври 1940 г. група от 27 юристи и граждани на Видин протестират пред премиера Богдан Филов срещу антисемитския Закон за защита на нацията. Те пишат: Евреите са от нашата плът и кръв.През март 1943 г. професорът по право и член на българския парламент Петко Стайнов публично се противопоставя срещу депортирането на македонските и тракийските евреи в нацистки лагери на смъртта в Полша. Пловдивският митрополит Кирил лично се намесва, за да предотврати депортирането на евреи от неговия град. За да не предизвика вълна от публично недоволство, правителството се отказва от намеренията си. |
Военните съюзници на Хитлер в Европа са Италия, България, Финландия, Унгария, Словакия, Хърватска и Румъния. Много от тях се включват в нацистката геноцидна програма. България, спасявайки от депортация родените на територията на страната евреи, е сред тези, които не го правят.
Попадайки под немско влияние, българското правителство приема антисемитски закони. Евреите са изключени от българското общество и икономическия живот на страната; браковете между евреи и не-евреи са забранени; евреите са изолирани в гета и принудени да носят жълтата звезда на Давид. През 1943 г. Германия упражнява натиск върху България да започне депортация на евреите от страната. Българското правителство се съгласява да изпрати в лагера на смъртта в Треблинка 11 384 не-български евреи от анексираните през 1941 г. Тракия и Македония.
Опасността, че антисемитските закони и депортациите може да започнат да се изпълняват правилно, предизвиква протести от страна на българските интелектуалци, професионални организации и Православната църква. Правителството, загрижено за публичното мнение и наясно с предстоящия колапс във военните напъни на Германия, отлага депортацията на местните евреи.
Макар преследването на евреите да не е безобидно, то в крайна сметка не стига до депортация и геноцид. Евреите от столицата София са разселени в провинцията; мъжете на възраст между 18 и 45 години са въдворени в трудови лагери. Въпреки всичко това,
цялото българско еврейско население избягва Окончателното решение на еврейския въпрос
ДИМИТЪР ПЕШЕВ
През март 1943 г., следвайки нарежданията на нацистка Германия, българското правителство започва подготовка за интерниране на родените в страната евреи, които впоследствие да бъдат депортирани. Хиляди евреи от новоприсъединените към страната Македония и Тракия вече са изпратени в смъртния лагер в Треблинка. Еврейските лидери се обръщат за помощ към Димитър Пешев – фашисткият зам. председател на Народното събрание. Въпреки про-германската си ориентация, Пешев организира опозиция на депортациите в рамките на законодателния орган. Успява дори да издейства освобождаването на вече интернираните евреи. Тези актове провокират правителствената политика да предприеме сериозен завой и водят до спасяването на всичките над 50 000 родени в България евреи.
Каквито и грехове да сме натрупали по време на тази война, те са пренебрегнати заради големия подвиг – спасяването на цялото еврейско население на България. Днес сме по-свободни, по-отворени към света, би трябвало да сме и по-мъдри. Би трябвало да сме си извадили поуки и да сме преосмислили греховете си, макар и последвани от достойни действия. Но имам смътното усещане, че това не е така. Макар сравнението с нещо толкова крайно като Холокоста да е прекалено, то не е излишно. Защото и тогава ужасът не е връхлетял изведнъж. Имало е достатъчно сериозна подготовка за него. С дребни и не особено съществени наглед действия. А и днес знаем.
Случило се е. Може да се случи отново. Навсякъде.
Тези думи на евреин, оцелял в Холокоста, са най-важният извод и най-гръмката камбана. В крайна сметка днес нищо не може да оправдае липсата на уважение към личността, незачитането на правата на човека и потъпкването на “общочовешките ценности: свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост и търпимост“, на които стъпва Конституцията на България. Не може националният интерес да има каквото и да било разминаване с правата на човека, защото в същата тази Конституция пише, че са издигнати “във върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност“. Дано Бог да пази България…
