От дете все колекционирам нещо – салфетки, кибрити, пакетчета захар… Списъкът на безсмисленото събирачество е безкраен и безкрайно смешен. Единственото, което оцеля, са кибритите. Сърце не ми дава да се разделя с тях. Понякога, когато се връщам в дома на родителите ми, отварям чекмеджето и ги разглеждам. Има с розови, зелени, бели, дори морскосини драскалки. Правя “инвентаризация” и ги връщам обратно. А после мълчаливо се облягам на дървената табла на старото си легло…
Връщат ме към времето, когато започнах да събирам… срещи.
Трябваше да порасна, за да разбера, че тази не е от безсмислените колекции, които попълваш просто заради удоволствието от събирането, а от онези, които тихо ти влизат в употреба… цял живот.
Има (неслучайни) срещи, които понякога са кратки като проблясване на светкавица. С времето разбираш, че си получил от тях неизмеримо много, че са те преобърнали, че са оставили нещо в теб, което те е направило това, което си. Колкото и да се опитваш да го назовеш обаче, то често остава извън думите. Само в щрихи – житейски котви, взета наготово мъдрост, откраднат опит, спестена болка…
Усещаш го като невидимо присъствие, което в критични моменти те хваща за ръката и те повежда
напред към светлината
Или пък те пази изобщо да не нагазиш в мрака.
Има хора, с които може да общуваш години наред, но те остават в теб с една-единствена фраза или дори виц, събрали в себе си толкова много послания, че предопределят решенията ти. За цял живот. И по силата на някаква неосъзната закономерност формират цяла една нова житейска философия – твоята.
И всичко е заради невероятната избирателност на съзнанието да възприема и съхранява само това, което някой ден би му било от полза – невинни епизоди, фрази, смисли от чужди емоции. Заради способността му да ниже свои закономерности. Да насочва стъпките ни, когато дори не предполагаме, че ще тръгнем натам. И да ни очаква, когато нямаме представа къде ще стигнем. Да ни пази… от самите нас.
Кътам си много такива срещи
Родени от случайни ситуации. Със случайни персонажи. Без търсене. Без повод. Но с много смисъл. За мен. Късчета, които съм взела от различни хора, преминали през моя свят – понякога транзит.
Би било твърде романтично, ако всички те носеха положителни послания. Напротив, често се е случвало да изникнат пред мен като ужасно предупреждение. За да ми покажат какво не искам и каква не искам да бъда. За да извадят въображението ми от красивите селения и да ми напомнят, че дори и това, което не съм си и представяла, е възможно и се случва. Всеки ден. И е добре да знам как изглежда, за да го разпозная, когато/ако дойде при мен… за да мога да избягам с 300.
Тази колекция не спира да се множи. Сигурна съм. Нея обаче не мога да я “инвентаризирам” като кибритите. Защото всъщност не знам колко и какво точно съм събрала. Все още не знам и на какъв принцип се случва подборът. Нещо някога някъде се запечатва в мен. За някога. Излиза на повърхността, без да го викам, но винаги в точния момент. Тогава мълчаливо се облягам назад и благодаря. За срещите, които остават за цял живот.
Прочетете и интервюто с още един обаятелен колекционер на срещи – писателят Иво Иванов.
