Бяхме перфектни един за друг. Като двете криле на калинката, събрали се, за да оформят точка. От нея можеше да изпишем удивителен знак. Вместо това се превърнахме в тъжно и затихнало многоточие.
Две неща сбъркахме. Не допускахме, че когато сме слаби, то е защото любовта е по-силна от нас. И се уповавахме на уникалните си съвпадения.
Само че ние не сме съвпадащи.
Не сме перфектни
Никога не сме били. От която и страна на дома, квартала или планетата да сме изрязвали различията си.
Въпреки това търсехме баланс. Трябва да се поздравим – закрепихме се невероятно дълго време от едната страна на монетата! Накрая обаче тя се превъртя и тупна със звън по очи. Нашите собствени.
Крилете не ни спасиха, защото не работеха. За да функционират, те трябва да са в чифт – ляво и дясно, а не приели еднаква форма. Като двете страни на монетата. Дори любовта не е само тура, но има и ези – гнева. Нараняването си има прошката, гордостта – унижение, вземането – даване, сълзите – усмивки, отхвърлянето – приемане…
Можем да летим само ако пуснем във въздуха и двете. Защото единствено буболечка с две криле може да бъде перфектна. Без едно тя умира. А в опита си да направим нашата съвършена, ние всъщност я осакатихме.
Вярвайки, че сме се намерили, не си позволихме да направим най-важното –
да се изберем
Е, наистина, гърците смятали, че по начало всички сме били кръгли и че Зевс, ядосан на човешките провинения, ни разкъсал на две. За да се скитат двете ни половини по света и да се търсят по пътя на носталгията.
Но както пише Алесандро д‘Авения в книгата си Бяла като мляко, червена като кръв, не е съвсем вярно, че когато се съберем, кръгът се затваря:
“Когато двете половинки се срещнат отново, те са изживели своя живот до този момент. Не са еднакви както при раздялата. Краищата им вече не съвпадат. Имат недостатъци, слабости, рани. Не стига само да се срещнат и разпознаят. Сега трябва и да се изберат, защото двете половини вече не съвпадат идеално, само любовта може да приеме неравните краища и само прегръдката ги премахва, макар да боли.“
Днес сме толкова изрязани, че не останаха неравни краища за напасване. Но един ден ще станем на пепел и ще отидем в земята. И дано тя да продължи да се върти. За да можем в тази центрофуга да се срещнем… Прегърнати!
