Всяка година пролетта е ново начало.
Тя винаги знае кога да се появи. Ще бутне леко дървената порта в градината. Ще влезе през парадния вход в антрето. После ще се завърти от стая в стая. И това ще е достатъчно, за да извести, че отново е дошла.
Всяка година пролетта събужда любовта.
Докосва я все едно, че принцът целува спяща красавица, омагьосана в прегръдката на стогодишния си сън.
Пролетта ни преобразява, разнежва, просълзява, побутва ни да разкрием чувствата си, кара ни да мечтаем, среща ни с момчето от хлебарницата на ъгъла. Тя се таи свенливо в разцъфтелите нарциси, които той неловко крие зад гърба си.
Усмихва се в огледалото, в което сутрин се оглеждат очите на нашата любов.
Пролетта копнее и страда, обича, бяга.
Мечтае тайно. Рискува всичко. Заради нас. Заради онова
ново начало, което носи със себе си
Дава ни своя втори шанс.
Затова така нетърпеливо я чакаме. В края на зимата вече потропваме сърдито. Отброяваме с копнеж оставащите минути до срещата с нея. Как ли ще се появи този път? Дали ще е окъпана в слънчева светлина? Или ще я довее студеният мартенски вятър? Дали ще е кацнала на белия облак? Или ще се препира разпалено с дъжда? Ще извести ли шумно за своето пристигане или ще ни изненада на сутринта?
И ще ни донесе ли онзи див копнеж по любовта? Дали той ще е мургав? Или синеок? Умее ли да пее? А ще ме кара ли да се смея? Ще бягаме ли по пясъка? Ще събираме ли маргаритки в полето? Или ще се скрием при бурята в някоя горска хижа?
Тя, пролетта, ще помете ли старите спомени? Ще изтупа ли пожълтелите страници? Дали ще навие небрежно къдриците? И ще тръгне ли с мен по новите пътища?
Ще пием ли с нея прозрение от планинския извор? А ще си обещаем ли, че ще бъдем заедно? Не само през тези три месеца, които са й отредени в календара, а цял живот. Винаги. Завинаги.
Ще се срещаме с нея като стари любовници. Но ще имаме нашите мигове щастие. И ще преживяваме разделите.
Ще падаме, ставаме, ще бършем сълзите, превързваме раните и ще продължаваме.
Заради любовта! И пролетта!
Заради нея. И мен. Заради нас!
