Петя Кокудева пише и чете детски книжки. И когато преди няколко месеца потегля на път с половинката си Георги, голяма раница и ясното съзнание, че за първи път откакто е започнала да работи, няма да го прави, знае – детските книги вече ú липсват. А всички, които я познаваме, харесваме, четем и следим, знаем друго.
Петя Кокудева ще се завърне с много, много повече
от раницата на гърба и онази великолепна усмивка на лицето си.
Хващам я някъде между разходка на безлюден тайландски остров и среща очи в очи с един от най-големите гущери на света – Варанус Салваторе. И я разпитвам от ваше име за онези моменти, които може би повечето от нас няма да преживеем, за мислите, които вероятно никога няма да прекосят умовете ни и за хората. Хората, а не само гледките, които така магнетично силно привличат всички пътешественици. Защото от тях се научава най-много – повече от всички най-продавани туристически пътеводители накуп.
Петя, кога беше последният път, когато спа в собственото си легло?
Това беше 7 юни 2016. Около три месеца след това спях пак в моето легло – само че надуваемо, в синята ни палатка. Носехме си даже нашите възглавки.
Спомняш ли си какви мисли минаваха през главата ти тогава?
Като цяло ми беше страшно. Тъкмо ми бяха казали, че трябва да мина на едни хапчета и че трябва да си правя периодично изследвания (правих си ги във Финландия, беше приключение, защото в клиниката не разбираха английски). Дали ще сме здрави? Дали моите близки хора в България ще се здрави и добре, докато ме няма? Каква ли ще се върна? Дали ще се чувствам нормално, ако не работя? Аз
работя без прекъсване от 20-годишна
нямам житейски и психически опит какво е да не работиш по цял ден. Е, трябва да призная, че имаше трудни моменти, чувствах се безполезна и малоценна, но това премина.
Иначе, накратко планът беше: Скандинавия, Прибалтика, Русия, Япония, Югоизточна Азия. Целта ли? Ами, ние обичаме да се движим – буквално и преносно – това е нашият начин да изследваме и да се въодушевяваме. Обичаме живостта и усилието на придвижването. Обичаме да се добираме до нещата с някакви видове трудности. Да измисляме стратегии за напредване в движение. То си е някаква творческа дейност в крачка, и понякога, в опасност.
Не нощувате в хотели, нито посещавате ресторанти. Живеете при и с местните хора в държавите, които посещавате. Как намирате домакините си и имало ли е случай, в който някой от тях да ви изненада – по какъвто и да е начин?
Първите 3 месеца бяхме изцяло на палатка, с няколко спирания през Workaway. Това е международна мрежа от хора, които търсят помощ за битови проекти – ти спиш безплатно в дома им, а срещу това им помагаш, с каквото ти възложат. Ние строихме къща в Северна Швеция, после цепихме дърва и боядисвахме лодки в Норвегия.
След като продадохме старата си кола и
изпратихме палатката към България
т.е. от Русия нататък, преминахме почти изцяло на Airbnb, а в Югоизточна Азия – чрез сайтове – си намираме местни квартири – обикновени къщи, в които дават стая под наем.
Колкото за изненадите, това да искаш: един литовец ни предложи да спим на музикалната сцена в къмпинга му, защото тревата беше подгизнала; един японец ни покани на вечеря със сурово пиле и тъй като не се справяше с английския, през цялото време говореше чрез гугъл преводача, за да го разберем; една латвийка посред нощ ни заведе да ни покаже тоалетната в къмпинга и се оказа, че вътре има заключен шотландец!; един
българин в Швеция ни изпече хляб
и ни изпроводи по пътя с питка, увита в кърпа; един лос ни събуди, мучейки край палатката в Норвегия. Какво ли не е било…
Имаш ли тефтерче, в което да си записваш посетените градове и села?
Не. Не подхождам количествено. Имам дневник на пътешествието и в него записвам нещата, които най-силно ме впечатляват (далеч не всичко). Наистина не е важно колко места си посетил. Има една отчетлива лична тенденция при нас: харесваме много повече селата – това важи за навсякъде по света. Ако някой ме пита за съвет къде да отиде – ами, на село! В Япония, Шотландия, Тайланд или Исландия – на село!
Какво виждат очите на масовите туристи и какво тези на пътешественици като вас на едни и същи места и държави?
Едното е, че не виждаме само “хубавото”, само лицето, предназначено за износ, за експозиция пред света – например, сблъскваме се с мизерната и криминална страна на селска Камбоджа, а не само с Ангкор Ват или курортите им. Другото е, че
не разполагаме с комфорта на туриста
– спим в дървена съборетина на племе от Виет Нам; често нямаме баня из горите на Норвегия; обикаляме цял ден руски град, с 10-килограмови раници на гърба, защото няма къде да ги оставим.
Къде да си сложим ваксина в Успала, какво да ядем на абсолютно див остров в Тайланд, как да си махнем кърлеж в гората, как да си намерим място за палатката сред буря в полунощ. Всичко това е и весело, и напрягащо.
Най-нетуристическото място, на което сте попадали?
Някои от най-красивите: село Лабанорас, Литва; горите на северна Норвегия, от Трьомсо нагоре; Дивия запад на Камбоджа; Финландия – почти навсякъде, там дори
по-големите градове имат облика на притихнали села
също селата в Япония, от Токио на северо-изток.
Успя ли да зърнеш някъде щастието в най-чист вид или по-големи количества?
Когато говорим с няколко най-близки и приятели по скайп. Когато видях слон на свобода. Когато три пъти подред изчаквах за по месец след ухапване от кърлеж и се оказваше, че не съм болна. Когато намерих прекрасна книга за будизма в една тайландска къща. Когато се тресях от страх и нерви, а Георги успя да преобърне разговора така, че да се успокоя.
Най-изумителното нещо, което видяхте?
Лос на свобода. Геко гущер на свобода. Комодо дракон на свобода. Слон на свобода. Бял северен елен на свобода. Игуана на свобода. Див зелен папагал на свобода. Косатка на свобода. Животните са най-изумителното нещо на света за мен. Човек може да научи всичко от тях – не му трябва нито религия, нито философия, нито психотерапия.
Част от маршрута ви, както и местата, където оставате, са гета. Имаше ли случаи, в които изпита страх?
Ако има нещо постоянно за пътешественика, това е страхът – много често съвсем физическият страх. Той не е свързван само с традиционно опасни места като гета. Страшно е да те ухапе нещо вдън гората. Твърде опасно е да се возиш на мотор-такси във Виет Нам. Подкосяващо е да срещнеш по прашен камбоджански път жена, която да ти каже:
“Махайте се оттук. Знаете ли колко хора умират по този път”.
Страшно е от един навес да ти падне дебел гущер в краката. Страшно е да те вози руснак в колата си (кара с над сто, чете нещо на телефона и ни обяснява кое какво е наоколо).
Всички свързваме пътуванията с положителни емоции. Има ли момент, в който изпита тъга или умора?
Ами, след шест месеца постоянно на път съм вече уморена, да. Предимно физически, защото много се движим. Тъга изпитвам по дома и близките и моите занимания с детски книги още отпреди да тръгна даже. Аа, и за двете ми котки ми е страшно мъчно. Дано да ме помнят, иначе ще им дърпам здраво опашките.
Петя и Георги преди и след това пътешествие?
Преди не бяхме прекарвали половин година нон-стоп заедно. Освен това се осмелих физически и психически немалко пъти – това е доста за мен, защото по природа съм боязлива. Сега познавам отблизо и много различни хора – в голяма степен това ми даде свободата да не се притеснявам каква съм, защото съм видяла на живо, че
хората СА всякакви
Преди го знаех на теория, но теорията не може да те променя и моделира, защото няма плътността и живителната сила на преживяното.
На какъв тип хора НЕ би препоръчала подобно приключение вместо обикновена екскурзия?
На хора, които искат да си почиват. Пътешествието е в голяма степен радостно усилие, самопричинени тревоги, сродяване с умората и неудобството, неканени мисли, непрестанен урок по история, география, чужд език и психология наведнъж.
