За първи път четох тази книга, когато бях пети клас. Ясно го помня. Лежах на дивана в хола на баба и дядо и… се заливах от смях. Години по-късно отново прелистих забавната Автобиография на един от най-големите сръбски творци Бранислав Нушич. И пак се смях. Много и от сърце. Особено с главата, посветена на географията.
Винаги съм смятала, че най-успешни са онези творби, в които и малки, и големи намират своята интересна гледна точка и най-важното – своите си смешки. А определени пасажи от това произведение са сред най-забавните четива, на които може да попадне човек. Особено, ако произлиза от нашите ширини – Балканите. Защото голяма част от душата на произведението е някъде между редовете. В личния опит, в детството, в народопсихологията, в чувството за принадлежност към нещо специално.
Ето защо реших да извадя някои редове от
Автобиография на Бранислав Нушич
описващи училището, специално за читателите на Lifebites.bg. Да си ги припомним заедно, да се посмеем и да не забравяме думите на автора. Той казва, че само онова вътрешно Аз, което се е смяло, “гледайки всичко около себе си с весел поглед“, то единствено е видяло живота.
В УЧИЛИЩЕ
Това беше непрекъсната и продължителна борба, в която от едната страна бяха учителите и науката, а от другата – аз сам. Разбира се, в тази неравна борба се налагаше почти винаги да отстъпвам, утешавайки се с онази народна мъдрост, че по-умният винаги отстъпва.
Единственото, което мога да кажа, е, че в действителност не се преминаваше от клас в клас, а се завладяваше клас след клас.
Борбата беше отчаяна, имаше и ранени, имаше и мъртви, които оставаха по пътя. Но останалите, които някак избягвахме смъртоносния куршум, продължавахме напред, предчувствайки, че колкото по-близо е победата, толкова по-големи са и опасностите. Защото, след като бяхме овладели няколкото окопа на прогимназията, пред нас се издигна огромната крепост на гимназията, снабдена с най-модерните съоръжения за унищожение на учениците. По крепостния насип и кулите на крепостта бяха натрупани разни синуси, косинуси, хипотенузи, катети, корени, логаритми, склонения, спрежения и разни непознати смъртоносни величини.
В ОСНОВНОТО УЧИЛИЩЕ
Така подредени на чиновете по височина, изглеждахме като семки в диня. Всички еднообразни, всички безизразни и всички сополиви и все пак кой би казал тогава, че тук седят един до друг бъдещ министър и бъдещ разбойник, бъдещ епископ и бъдещ лихвар, бъдещ затворник и бъдещ борсов милиардер. Какво щастие за човечеството би било, ако още при такива малки деца се знае кой какъв ще стане, пък ако не друго, то поне докато сме деца, да можем да натупаме до насита бъдещите министър, епископ и борсов милиардер.
– Иване, напиши думата Бог!
Иван, разбира се, в първия момент се обърква, а учителят тогава допълва:
– Бухалка, дупка, бесилка.
И думата веднага бива написана.
– Хайде, Перо, напиши думата дуд (черница).
Разбира се, че Перо се обърква, докато учителят не му каже:
– Представи си агне на шиш между два турски нужника.
И Перо веднага ще се сети и ще напише думата.
Вижте още незабравими цитати от Бай Ганьо
ВЕРОУЧЕНИЕ
Изучавайки вероучение, направо заобичах безбожието. Това се дължи вероятно на учителя, който ни преподаваше този предмет и който така не по християнски ни биеше, че и до ден днешен, когато слушам проповед в църквата за християнското милосърдие, се обръщам на всички страни, пазейки се да не ме перне митрополитът с жезъла или дяконът с кадилницата.
– Кое е първото основно начало на Христовото учение, празна главо? – повтаря гневно учителят и пръстите му вече се свиват в юмрук.
И когато ученикът отново не отговаря, той изревава:
– Милосърдието! – и така немилосърдно удря ученика по главата, че искри изхвръкват от очите му.
Тогава учителят се обръща към друг:
– Кажи ми кое е второто начало в Христовото учение?…
– Любовта към ближния, магаре такова! – виква учителят, като не получава отговор, а онзи нещастник се пипа по носа да види дали началото на любовта спрямо ближния не е обагрено в червен цвят.
Третият ученик, разбира се, също мълчи по въпроса, кое е третото начало на Христовото учение.
– Великодушието, негодник такъв, но за теб е великоУшие – крещи учителят и тегли ушите на нещастника, като че ли са тиранти на панталон.
СРЪБСКИ ЕЗИК
Един след обяд, по време на великия пост, той (Станоя Стамболич) вдигна ръка и попита:
– Моля, господине, да изляза за нужда.
– Стамболич, кажи това изречение правилно и ще те пусна – отговори учителят.
Стамболич се смути, разтревожи се и отчаяно повтори:
– Моля, господине, да изляза за нужда!
– Кажи го правилно и ще те пусна.
Стамболич започва да се поти и да се превива, донякъде заради падежа, а донякъде и за неволята, заради която молеше да излезе. Съучениците му шепнат и му подсказват, а Стамболич се изпотява, почервенява, вдига единия си крак и го усуква около другия и накрая, когато дочу думата, която му подсказваха съучениците, извика:
– По нужда!
– Така, сега е правилно, сега може да излезеш! – казва учителят.
– Е, сега вече е късно! – отговаря Стамболич, напълно отпуснат и оклюмал.
ИСТОРИЯ
Цялата древност е пълна с такива страховити имена, че човек по-лесно би преминал през непроходимата американска джунгла, отколкото през древността. Може би всички си спомняте онзи несретник Артаксеркс, върху когото толкова генерации са кършили език?
Когато човек, освободен от задължението да учи уроците, разгледа историята, тя му изглежда горе-долу така:
Древност: строене на пирамиди, дълги и красноречиви беседи, философстване, култ към много богове и многоженство.
Средновековие: вяра в един бог и непрекъснати войни и кланета заради този единствен бог. Обожаване на жената и непрекъснато съперничество и убийства заради нея.
Новата история започва с един исторически фалшификат и завършва с фалшифициране на историята.
Трябва да признаем, че от всичките тези исторически епохи на нас, учениците, най-много ни харесваше предисторическото време. Нито е имало държави, нито владетели, нито е имало летоброене, нито е имало писменост да се запише онова, което ние после трябваше да учим.
Вижте още българските имена, които мъчат чужденците
ГЕОГРАФИЯ
– Деца, виждали ли сте море? – ще започне обясненията учителят.
– Не сме! – отговаряме ние в един глас.
– Е, много добре. Представете си значи море и си представете в далечината кораб, който още не се вижда. Представихте ли си морето?
– Представихме си! – отговаряме, а един Господ знае как сме си го представили.
– А представихте ли си кораб, който не се вижда?
– Представихме си! – отговаряме ние, макар изобщо да не ни е хрумвало да си представяме кораб, който не се вижда.
– Е, сега кажи ми, Милане, какво най-напред ще видиш от тоя кораб?
– Дим, господине! – отговаря Милан уверено.
– Дим, добре… да кажем, ще видиш дим – придължава учителят леко смутен. – Ще видиш, да кажем дим, когато корабът дими, но какво ще видиш, ако корабът не дими? Хайде, отговори ми, когато от далечината приближава кораб, без да дими, с какво най-напред ще се появи?
– Със звук от свирката! – отговаря още по-уверено Милан.
Сретен страшно ни допадаше, защото
учителят си служеше с него като с глобус
Изглеждаше ни като истинско учебно помагало и толкова бяхме свикнали с това, че неговата глава наистина ни приличаше на глобус, който представлява земното кълбо. Неговата рошава коса ни изглеждаше като праисторическа гора, пълна с диви зверове; неговото чело ни приличаше на образцова египетска равнина, носът му – като недостижим връх на Хималаите, а двете реки, които бликаха от носа му – на Ефрат и Тигър, които преди своето устие в устата му се събираха в една река.
Още по-лошо ставаше, когато ни обясняваше Слънчевата система.
– Нека да излязат онези планети от миналия час – ще каже.
Планетите бяхме Живко, Сретен и аз.
– Ти, Живко, както се знае, си Слънцето. Застани тук и тихо, спокойно се завърти около себе си!
– Ти, Сретене, също ще се въртиш около себе си, а въртейки се около себе си, ще обикаляш и около Живко, който, както знаеш, представлява Слънцето.
След това постави и мен в редицата.
– Ти си Луната. Ти ще се въртиш най-напред около себе си и въртейки се около себе си, ще обикаляш и около Сретен и двамата заедно ще обикаляте около Слънцето, тоест около Живко.
След като ни обясни всичко, взе показалката и застана отстрани като звероукротител, за да ни перне по главите, ако някой сгреши, и после под неговата команда настана едно въртене и обикаляне – Господ да те пази! … Още не направили сполучливо първия кръг, ние, цялата тройка, се сринахме от световъртеж. …Стана една грамада – нито знаеш кой е Луната, ни кой е Слънцето и кой Земята. Виждаш само да стърчи я кракът на Слънцето, я носът на Земята, я задникът на Луната.
МАТЕМАТИКА
За всички нас математиката беше някакъв вид призрак, от който се стряскахме нощем в съня си, в тъмното се плашехме от него, а посред бял ден треперехме само като чуехме името му… Тя е наказание, което Господ Бог е изрекъл при прогонването от рая, когато за първия грях е наказал жената с родилните мъки, а мъжа – с математиката.
И до ден днешен не знам що е това хипотенуза освен останалото в паметта ми, че това е нещо, което е равно на сбора от квадратите на двата катета. Все ми се струваше, че тази хипотенуза е братовчедка на хипопотама… Стана ми толкова противна, че започнах да я възприемам като дума, която, хвърлена някому в лицето, може да означава обида и нищо друго.
На гости ни беше някаква стринка, стара мома на четиридесет години, която не се омъжила, “защото не е посмяла да се реши на това”. А тази нерешителна стринка иначе беше необикновено досадно създание, което ни засипваше с въпроси като виелица…
И тази наша стринка с тези ú навици, ми се изтърси вкъщи точно когато се подготвях за поправителния изпит по математика и главата ми кипеше от разни синуси, косинуси, конуси, паралелепипеди, сегменти, тангенти и т.н. Търпях, докато можеше да се търпи…, но когато ми омръзна…, нещо в мен прекипя и за да я накарам с някаква тежка обида да млъкне, ú креснах:
– Вие сте хипотенуза!
– Ауу! – изпища и без това твърде чувствителната стринка и се олюля да падне в несвяст…
– Проклетнико, какво ú каза? – пита отчаяно майка ми.
– Казах ú, че е хипотенуза.
– Ау, а какво е това?
– Защо го питаш какво е? То е ясно, че е някакво стоного, ако не и нещо по-отвратително – пищи стринката…
ФИЗИКА И ХИМИЯ
Тези два предмета винаги са ми били толкова непонятни и така еднакво ми създаваха трудности, че още тогава ги смятах за две сестри стари моми, озлобени спрямо всичко, което започва да живее, направо създадени да вгорчават младостта.
И си спомням как по-късно, като ученик, който вече учи физика, виждайки дечица да играят с пумпал, ги съжалявах.
“Ах, дечица – казвах си наум, – как ви съжалявам, как ви съжалявам!”
И все ме глождеше да им кажа още:
– Как ли ще ви приседне тази игра, мили дечица, когато разберете, че пумпалът е в индиферентно равновесие тогава, когато моментът на конусния обем е равен на момента на полукръга?
