Мария Влайкова, която дарява киното си, за да го спаси

Чували сте за кино Влайкова. Може би дори сте гледали филми в него. И ако сте били по-любопитни, сте попадали на черно-белите снимки, рамкирали по стените му неговата история. Онази отпреди 90 години, на същата улица.

И навремето калдъръмите на Иван Асен II криволичели край триъгълни градинки, пресичайки околните по-тесни улички – артистична част от града, известна тогава като Малкия Париж. Наоколо живеели професори, музиканти, хора от културните среди. Дали затова жената на депутата и поет Тодор Влайков –

Мария Влайкова избира да построи киното си тук

При това – буквално със собствени сили. Разбира се, и с помощта на съпруга ѝ, известен с добрината си общественик. Тя е третата му съпруга. И май днес, ако изобщо някой знае за нея, я споменава основно с това, за кого е била омъжена, и кое е киното, което носи фамилното ѝ име.

А Мария всъщност е била учителка и силно е ценяла ролята на образованието. Родена в Битоля, тя завършва Старозагорската гимназия и веднага след това заминава за Македония, назначена от Екзархията за главна учителка. 6 години преподава в Охрид, Битоля и Солун. И после идва ред на брака ѝ с писателя и политик Тодор Влайков. Но дори в сянката му, тя не предава порива си да образова.

Ипотекира цялото семейно имущество

за да построи сграда с удобен салон и кинематограф, които да служат за “литературно-музикални вечеринки, народни четения, сказки”, да бъдат “културно огнище, разсадник на просвета”. По-късно, при строежа, Ран Босилек разказвал как с очите си виждал и Тодор, и Мария да прекарват тухли и камъни на ръце.

Прочетете историята на още един голям българин – тази на Васил Априлов

Какво е мотивирало третата съпруга на Влайков да инициира този строеж и да участва така дейно в него? “Големият успех на кинематографа”, пише г-жа Влайкова в завещанието си, “може не само да достави висша естетическа наслада, но и да служи

за възпитание на младото поколение

и на народа.” Думите са от февруари 1926 г., когато първият етаж на киното е вече факт. И с тях тя обяснява идеята си да окаже помощ на театралното дело в България. “А чрез туй – и на народната просвета.”

Строежът на сградата започва година по-рано, върху притежаван от Мария парцел от 465 кв.м. Салонът заема 330 кв.м. и е с 300 седящи места, сцена и 4 малки гримьорни. Над него предстояло да бъде издигнат втори етаж – за читалище.

Уви, погасяването на дълговете не върви по план и киното, тоест –

Мария Влайкова потъва в дългове

За да успее да уреди закупуването на кинематографа, се налага тя да направи формално дарение, което бившата учителка оформя със завещание. Същото от февруари 1926. Десет месеца по-късно Мария Влайкова умира. Но завещанието остава в сила. И добре, че го е имало!

Защото волята ѝ била киното да се ползва единствено и само за културна и просветна дейност. Едно от условията на Влайкова е след смъртта ѝ салонът да стане собственост на просветното министерство и с указ на цар Борис III собствеността е прехвърлена, а министерството довършва постройката и покрива ипотечния дълг.

Ето така Мария Влайкова дарява на квартала кино, което, въпреки имотните апетити в центъра на столицата, не може да бъде пипнато. И неслучайно е наричано

последното квартално кино в София

Кино, което всъщност не е спирало да работи от отварянето си през 1926 г., с изключение на годините през Втората световна война. Тогава при бомбардировката над София през 1944 г. киното изгаря заедно с инвентара.

Наемателят му по онова време – Стилян Георгиев, възстановява сградата още същата година. Със свои лични средства, подобно на основателката Мария Влайкова.

Името също е било променяно, когато след войната Влайкова е архивно кино. Но днес то отново носи фамилията на създателката си. И е отдадено за вечно ползване на читалище Антон Страшимиров.

Седящите места са вече само 80

А балконът не се използва, от съображения за противопожарна безопасност. Но киното е запазило своя ретро облик и в залата му още можете да чуете шума от прожекционния апарат, тъй като тук продължават да ценят филмите на лентов носител.

Ние пък ценим историята на това място, което продължава да е едно от най-романтичните в града. И му пожелаваме да е пълно за професионалния празник на филмовата общност у нас – 13 януари, когато честваме Деня на българското кино!