21-ви век – векът на вечнопроменящите СЕ и вечнопроменящите НИ технологии. Ерата на разпада на морала, ценностите, вярата, убежденията, доброто – оронено като царевица преди да я смелиш. Материални години, обездуховени, бездушни хора… Как е възможно да има все още човеци, които се обичат… обичат се близо 60 години? Наистина Любов…?
За мен това е тема, която винаги ще ме човърка и кара да въздишам след всяка двойка на достолепна възраст, която споделя живота си в добро и зло, ама наистина. Как са успели да прескочат всички ровове с помия? Да полетят над болки и земетръси, живототръси, сръдни, крамоли, гордост и какво ли още не, поднесено с чаша студена вода от живота?
Искам да говоря с тях. За да ми кажат как я запазиха – любовта. Как я намериха тази пуста обич, дето си е повече от мираж в днешно време? Разбира се по време на разговора ни се появиха и други любопитни истории, които ще споделя с вас.
Баба Дора и дядо Дани. Изкуството да се раздаваш. Наистина Любов
Отдавна ги наблюдавам и трепетът, с който ме посрещат, е изумителен. Как вадят всичко, което имат на масата, е толкова мило и специално. Току-що сварен домашен компот от дюли в нежно розово. Малки кифлички с извити краища и лъскави телца. Червендалести ябълки от градината. Ярки цитруси – мандаринки, портокали, които даже ми белят. Кафе на джезвето с неповторим аромат. Топъл обяд, който се е разделил с горещата прегръдка на фурната преди броени минути…
Обувките ми са внесени на топло до парното, терлиците магически се впиват в стъпалата ми. Да се чувстваш винаги добре дошъл е чувство, което малцина изпитват и още по-малцина могат да предложат… Та да започвам.
Винаги съм искала да науча повече за тях и как толкова години са съумяли да съхранят обичта си един към друг. Те са хората от миналото, които са останали заедно не просто физически, а духовно, дълбоко вкоренили отношение и обичане.
Началото на Любовта: 50-те
Изненадващо или не, но те не се “взимат” набързо. Напротив – “ходят” 2-3 години, преди да изградят с бетон и време дълбоко приятелство и същинска дружба, която да устои на силата на ураганните ветрове, както обикновено е в живота.
– Ще те запознаем с едно момче – казват ѝ съседи. А той точно минава отвън… Съвпадение? Не, съдба…
Дядо Дани е и приятел на брат ѝ, оказва се. Тя се влюбва във думите му – как той говори и отново в думите, но този път на хората, за него.
Бучино. “Движение”
Всяка вечер младежите от квартал Даскалово в Перник се грабват и отиват на “движение” в Бучино. Не ходят само в случай, че времето е абсолютно злонамерено и недопускащо срещи на младежи.
Бучинци мразят дядо Дани.
– “Дойде от Даскалово и ни взе най-личната мома” – мърморят те…
Войник отивам, мамо
– Искам да се оженим, преди да тръгна – казва той. Вероятно, за да знае, че е чакан, обичан. Така службата е по-лека.
Всички са против, семейството и то. Не за друго – имат планове за нея. Да замине за София. А що се отнася до дядо Дани, който тогава не е дядо, разбира се, а красив Йордан… Махалата му е далечна, твърде далечна. Да се уволни, па тогава…
Сватба обаче има. И двамата са достатъчно твърди и убедени в желанието си да се вземат.
А днес се терзаем от въпроса Кога е време да създадем семейство?
Честито и сватба
Стара кумова рода са техни свидетели. Както повелява традицията. Съветът в Даскалово приютява тяхното подписване – в Селсъвета. Иванка Димитрова – Църната ги бракосъчетава.
– Тя ли беше? – питат се. Много вода изтече от тогава.
Вито като баниците на баба Дора хоро на площада се тропва, за да се ознаменува раждането на светия им съюз.
Булчинска рокля
Суета без дантела, без пътуване до Асеновград и без много-много излишества. Важно е кой е в роклята, не самата рокля.
Баба Дора се взима с либето в булчинската рокля на етървата.
– “Защо да купуваме нова, като имаме? Един размер са”.
Дядото на баба Дора пък казва:
– Щом те я “обличат”, от мен ще е месото” – и жертва овена си с най-много килограми.
Сватбата е скромна – 30-50 човека. Точното число се е поразмътило. Зетят е военен, довежда военна музика. А под сянката на крушата се реди чеиза и сватбарите. Всички гости на сватбата се даряват. На конете – сено, на сватбарите – ракия.
Задружност – някой помни ли тази дума?
Хванала прах и паяжини, натирена в най-тъмния ъгъл на домовете, думата задружност е имала съвсем реална роля в живота на тогавашните хора. Роля за ОСКАР.
Първата кола
Малко по малко, в животите им намира място и прогресът на човечеството. Да имаш автомобил – неповторим момент в бита на тогавашните хора.
– Орташката работа и кучетата не я щат – някой мърмори днес.
Но! Орташка работа с таткото на дядо Дани и брат му Георги съвсем не носи негативи. Напротив. Семействата с радост си делят грижата по първото моторно превозно средство на четири колела в родата.
Години наред три семейства ползват една кола. Редуват се на седмици. В тетрадка чинно записват кой колко километра я е карал, колко бензин е заредил. Краят на колата и ортаклуването идва с едно, слава Богу без жертви, преобръщане на колата…
Дом за нашите деца
1969 г. – започват да строят къща. Завършват я през 1974-та. Нанасят се там.
Семейството на брат му също строи къща по това време. Редуват се – една седмица работят по едната, една седмица по другата къща. Всичко, абсолютно всичко се прави на ръка, нищо машинизирано. Всяка тухличка е докосната от човещина и трудолюбие. Затова е толкова здрав домът им.
Когато дядо Дани работи в мината, след една нощна смяна цялата дежурна смяна, която е работила в рудника, слиза от служебния автобус и за няколко часа правят плочата на къщата – избиват я. И слава Богу, малко след като приключват, завалява проливен дъжд, който е можел да съсипе цялата работа. 25-6 души. Без изключения. Съвсем доброволно, никой не се ослушва или скатава.
От 8 до 11 часа са готови с три плочи. Здрав минен колектив. С една дума да трябва да опишеш отношенията между работещите там – уважение. От него зависи животът ти.
– Несвестен човек не може да прогресира, да съществува там – казва дядо Дани.
Дарове от Северна България
Братът на дядо Дани – Георги, има рода край Дунав (от страна на съпругата) и често получават армагани за всеобщо ползуване. Сандъци с мармалад, пуйки.
– Сега няма пуйки, няма котки – въздъхва дядо Дани.
Прасето-беглец
И едно прасе потегля от селото на етървата за благото на изхранването. Сложено в багажника, прасето се оказва по северняшки “серт” (люто). Вместо тихичко да си даяни в металната паст на ретро возилото, прасето се бунтува и си извоюва свободата. Бягайки.
– Дали все още е живо това прасе? – питам ги и се усмихваме.
В моя идеалистичен ум това шопарче – толкова находчиво, че да успее да си извоюва живот, заслужава да остане живо и да доживее старини в горите на избягалите свинчовци. Дано има такова място.
Родителството не е занимание самотно
Споделено с етърва и свекърва, всички грижи и приготовления в дома се делят на три. Колко по-леко е така! Редуват се с готвенето – на седмици. Така и в отглеждането на децата.
– Не може да имаш втора рожба, преди моите да пораснат. Не мога да се справя с толкова деца – изрича тези думи Петранка, етървата.
Кино
Освен строене на къщи, работи в шивачници, магазини, слизане в мини, крануване и какво ли още не, кино изкуството и то присъства в дните им.
– Никога няма да спестите пари с това кино – предупреждава ги свекърът, който не е много-много “за” харчове в името на удоволствието на душата.
– Хубави филми имаше – съвсем единодушно отбелязват и двамата.
Уроците
– Животът беше по-друг. Не можеше така – харесала ти, завъртяла ти друга главата.
Тази мисъл никога не е пускана да се случи. Живял си някакъв живот и после наново – деца, семейство. Жената е една, мъжът е един. И точка. Няма друго. Сърцето е създадено само за един друг чифт ръце. Всичко друго е повече от абстрактност и недопустимост.
Да живееш, за да твориш
Някои хора творят изкуство, правят неща с ръце, пеят, танцуват, пишат, скулптурират. Други творят семейства. Здрави като ръцете на миньорите в пернишко, непреходни като музиката на класиците, чисти като водата на планинските извори.
Баба Дора и дядо Дани са именно такива хора.
Да се опазиш чист в реката на мръсотията, наречена светска поквара. Цял живот труд, обичане, компромиси, които не наричат компромиси, а отстъпки от обич, в името на семейството. Хора, за които това да съзидават, да градят домове, къщи, е целта на съществуването. Да се събереш у дома край топлия огън на уюта – това е от значение.
Те слагат зимнина, не злословят, не обиждат. Те са широкоскроени хора, които макар да са родени преди много лета знаят, че има морални устои, които нямат свършек. Изкуството да даваш и да се радваш до последната троха от тазвечершното ядене.
На изпроводяк ще ти напълнят найлонка с терлици, ще ти дадат буркани със зимнина за вкъщи, ще те потупат по рамото. И ще ти дарят глътка надежда, че все още има поколение, което доказва, че счупеното може да се залепи и не бива да се изхвърля само, защото е старо или леко назъбено.
Това наричам наистина Любов.
P.S. А как са запазили любовта си толкова дълго време ли? Записах си старателно съветите на двамата и ще ги споделя с вас съвсем скоро. В нов текст. Обещавам!
