Нахлузих гумените ботуши връз вълнените терлици, много по-топло е така, нарамих голямата платнена торба, такава е селската мода, и поех през преспите към фурната за 6 хляба. Газя из скърцащия сняг и се чудя – кога през живота си съм купувал 6 самуна хляб наведнъж? Ама то не е като в града, да отскочиш по домашни чехли до магазинчето под блока, когато ти потрябва пакет сол или ти се прияде вафличка.
Тук нещата са иначе. Ако ти потрябва сол, отиваш до най-близкия комшия и заемаш един пакет, напролет го връщаш. Нали съм още неопитен провинциалист, не съм свикнал да държа в зимника по 10 стека сол, като бай Ставри – най-близкия комшия.
Ама тез неща се учат… човек се учел цял живот.
Повървях десетина минути и ето че минавам покрай втората къща, в която живеят хора. По селата сега е така – през пет къщи един комин пуши, ама нали това си го знаете, умират селата ни и това си е. Та гледам пред портата, излязла със стара дървена лопата леля Ценка и нещо се вайка…
– Здрасти лельо Цене, как си?
– Здрасти Петьо, ей на, рекох да изровя вратничката, че затрупана веке. Ама и таз зима такваз една никаква.
– Що бе, лельо Цене, я виж колко е хубаво.
– Абе, то хубаво, ама школата още затворени заради студа – дървена ваканция имат и моя малкият само се мота.
Леля Ценка е доста по-голяма от мен, ама понеже има 7 деца, най-малкият е 17-годишен, сиреч 11-ти клас. Другите са бая по-големи, някои са по-големи и от мен, дори не съм ги виждал. Пръснали са се по градищата и по чужбина, а Николай, най-малкият ѝ син, е още в село, макар да пътува за училище всеки ден до града.
– Е, що да се мота, къде е сега Ники? Да не е седнал пред компютъра да чати с някое гадже? – питам аз, доволен от себе си, като че съм казал някоя голяма шега.
– А, компютур – подхваща троснато леля Ценка – и таквоз има, ама не се заседява. Да отворят най-сетне школото и да върви да учи, че само при дедо си и при о̀вците се дява по цял ден. Днес е станал в 4 и полвин, да доял с дедо си стадото…
– Ама вие колко овце имате бе лельо Цене?
– Не са множко, 60 глави, ама татьо е вече стар. Казвам му да продаде стадото, че да се отърве, ама той не, та не – Ники, щел да го гледа. Ама той не ми е за овчарин, бе Петьо, найш ли к‘ъв ми е умен! Все книги в читалището изчете, та чак очила тури. От гимназията ми носи само шестици,
на инглийски говори, като че му е майчин
Па по матИматика все печели по разни състезания. Не, не, не ми е той за овчарин, инженерин трябва да ми стане и… А, ей го де е, иде си. Петьо, леля, ти си учен човек, вземи кажи му на туй мойто говедо, да си не пилее времето с о̀вците, ми да се изучи като тебе.
После леля Ценка вкарва светкавично плана си в действие и се прибира зад къщната врата, та да ме завари Николай пред портичката, а аз авторитетно да му налея акъл в главата. На неприятна задача се натресох, като се има предвид, че не съм твърде вещ по училищните въпроси. Ама и на мен какво ми трябваше да се спирам и да си говоря с леля Ценка…
– О, здрасти, бате Петре – поздрави ме Николай отдалеко.
– Здравей, Ники, как е? Рано си станал, твоите приятели в града, сигурно още са на топло под завивките! – беше 8.30, но за мен си бе рано – аз съм градско чадо. Бях се юрнал по баира към центъра, че да сваря топъл хляб от селската фурна. – Та къде си ходил и ти ли до фурната – направих се на ударен.
– А, не. В торбата нося мляко.
– Знам го вашето мляко Ники, много е хубаво, нали си купувам редовно. Значи си бил при дядо си Кольо? – Дядо Кольо е оня същият, дето преди близо година, ме учеше как се режат овошки. – Как е дядо Кольо?
– Добре е, днес доих с него, а той ми разказва интересни истории от младостта си. Как са задявали моми край чешмата и на мегдана, какви весели и дълги хора са играли, какви по-големи зими е имало преди 40 години и как…
– А, знам го дядо Кольо, от него могат да се научат много работи. Ама ти, как така си станал толкова рано, не ти ли се спеше?
– Спеше ми се бате Петре, ама исках да отида и да помогна на дядо – старичък е вече. Знам ли колко му остава,
искам да науча всичко за овчарлъка
– Майка ти май не е много съгласна с тая твоя страст – констатирах с лека усмивка.
– Майка ли ти се оплака, само теб не беше занимавала. Тя мисли, че си пилея времето, но татко, преди да почине, не беше съгласен с нея.
– Що бе Ники, тревожи се жената, каза, че си бил много добър по математика и все се надявала да продължиш с учението.
– Ще го продължа, бате Петре, ама не там, където тя си мисли, а тук, в село, докато учителят ми е още жив, после ще уча сам.
– За дядо Кольо ли говориш? Вярно, че от него може да се научи какво ли не, но той не е университет.
Не знам как можах да кажа това!? Противоречеше на цялата ми философия за образованието и живота, но нали обещах на леля Ценка – сам си сложих главата в торбата. Трябваше да се измъкна някак от това лицемерие, затова продължих по-иначе:
– Искам да кажа,
не си ли мислил за университет?
– Честно да ти кажа – подхвана Ники – мислил съм, но не виждам смисъл. Батко нали учи в София и къде е сега? Кара камионче за мляко в Испания. И тук можеше да продава мляко – от дядовото стадо. Кака нали учи – сега мие чинии в Англия. Ами другите, дето са в София и Варна по-добре ли са? Като си платят заемите и битовите сметки, не им остава повече от това, което ми плаща дядо, задето работя с него всяка вечер след училище.
И от млякото, и от месото, и от вълната – всичко дели наравно с мен. Казва ми, че работникът заслужава заплатата си. За какво да заменя това? По-големите ми братя и сестри са се наврели в панелни кутийки, племенниците ми не виждат вятър и слънце и си говорят повече с телефоните, отколкото с родителите си. На село не им харесва… Ако тук е толкова лошо, бате Петре, ти защо остави града и работата си там и дойде на село?
Е, сега вече Николай ме закопа.
Нямаше какво да му отговоря. Мислите ми се блъскаха така бързо и наведнъж в главата, че сигурно се беше подула, защото шапката започна да ми стяга. Мислех си, че съм апологет на тема образование, а сега си намерих майстора – някакъв сополанко от село. Възможно ли е да съм срещнал поне един млад човек, който наистина знае какво иска да прави с живота си!? Побързах да се отърва с бягство, че думите на Николай започнаха да ми харесват и ако си бях отворил устата на тема образование, съвсем щях да оплескам нещата и тогава горко ми, като ме засече из село леля Ценка.
– Я, то станало 9 и половина, бе Ники – започнах аз припряно – да взема да тръгвам, че ще изпусна хляба. Беше ми приятно да си поговорим.
– И на мен бате Петре, искаш ли мляко?
– Искам Ники, но ще се обадя на връщане, че да не го мъкна до центъра…
После бързо се отдалечих от събеседника си и закрачих през блестящия сняг по пътя си. Вървя, оглеждам се, а времето едно такова… весело. Студен и чист въздух пълни дробовете ми, та чак боли – не съм свикнал още да живея без градския смог. Белота е забулила разбитите и кални селски улици, слънчевите лъчи потъват в преспите и се връщат нагоре по-светли. Десетина врабци се бутат за място по една прекалено дълга телефонна жица, а от селските дворове ме поздравяват с лай домашните кучета –
ех, че красота Господи, ех, че красота…
Крача и си мисля за разговора си с Ники и леля Ценка. Брей, казвам си на ум, унесен в пътя – тоя младеж е съвсем прав. Майка му е от онова поколение, дето вярваше в лозунга “Учи мама, че да не работиш”. Ама Ники някак милостиво е бил запазен от Провидението, та не е дал душата си нито на училищното битие, сътворено от нещастни и цинични даскали и разлигавени тийнейджъри, нито се е депресирал от това, че леля Ценка му мели ден и нощ сол на главата.
Решил е да се учи на живот от един старец, който е преживял почти целия 20-ти век.
Странно, много странно, трябва пак да си поговоря с това момче. Започвам да се самолаская, че може и да е чел някои от статиите ми за образованието, нали често съм писал, че реалният живот е най-доброто училище… Не, едва ли ме е чел. Днес, всъщност, училището на реалния живот ми даде урок: Когато някой обича страстно нещото, с което се занимава, и това нещо е съвсем добро и го храни честно и почтено, кой съм аз та да му казвам, че си пилее времето и живота…
Олеле, че какво правя аз до мелницата!? Кога съм извървял цялото село!? Пуста му и отвеяна глава, явно докато се беше надула от мисли, сега се е съвсем свила от студа, та чак ме е занесла в полето. Давай назад, Петре! Хъм, 10 часа. Ако е останал хляб, ще е съвсем изстинал.
П.П. Ей, Ники, ако случайно прочетеш статията, не я показвай на леля Ценка, че ще ми се види тясно селото.
