Вино дайте ни пак!…
Джордж Байрон

Вино дайте ни пак! Досега ни веднъж
не е вливало в мен пламък толкоз могъщ!
Пийте — кой не би пил! — щом в света променлив
само с чаша в ръка без лъжа си щастлив.

Вкусих всички блага, цял потъвах в лъчи
от разкошния мрак на красиви очи.
Любих аз — кой не е също любил? — но кой,
изнурен от страстта, е намирал покой?

Бях с другари богат в моите пролетни дни,
в младостта, що не знае ни страст, ни злини.
Аз дружах — кой не е? — но е просто нелеп,
който вижда, о вино, по-верни от теб!

Може млада жена момък млад да плени
и другарството свършва — ти не се промени!
Ти старееш — кой не? — но какво ли, кажи,
като теб по-добро става, щом отлежи?

И макар в любовта да е всеки богат,

поклони ли се друг на кумира му свят,
радостта загорчи — само ти не горчиш;
ти ревниво не си, всички ти веселиш:

Младостта отлети, угаси всяка страст
и след туй станеш ти сетен пристан за нас;
в теб — не е ли така? — щом забравим скръбта,
истината е в теб, в теб е и мъдростта.

Щом Пандора бедите безчет изтърва —
и започна да страда светът след това.
Без надежда не сме ли? Да вдигнем стакан —
всеки става щастлив само щом е пиян.

Славно грозде, здравей! В теб кипи есента,
във нектара ти млад се таи младостта.
Ще умрем — всеки мре! — но простят ли на нас,
даже Хеба била би доволна тогаз.