Едно време по нашия край имало тежки зими. Така ми е разказвала баба ми. Месели са хляб в нощвите, който изпичали в пещта в двора. Пещта отдавна я няма. На нейно място се издига дуварът, който дели градината от тротоара. Минали са години, но пръстта още пази онзи
аромат на прясно изпечен хляб
Някъде в корените на дървото още се крият отдавна изсъхнали корички от насъщния. С тях се отишъл и смехът от детството. Това на дядо ми, след него по пътя си поело и детството на майка ми, не много отдавна в същата посока се отправи и моето. То обаче все още държи в края нишката на безгрижието, закачките от шумните игри и спомена от разхлаждащата се в юлската нощ жега.
След години направили фурната в селото. Вдигнали постройката в една пресечка на главния път, който се извива към Ришкия проход. Помня как през ваканциите изтичвах от къщата на баба и дядо, стиснала здраво в юмруче паричките и зелената мрежеста торба, в която трябваше да събера трите хляба.
Като малка се редях
на опашка с връстниците ми
точно по обяд, когато изкарваха току-що изпечения хляб. Вземаш два бели и задължително един черен (типов). По обратния път, залисана в детски закачки, неусетно начупвах кората на белия самун. От напуканата му повърхност, разкъсана от немирните ми ръце, се откъсваше една още пареща въздишка. Сякаш душата му поемаше по пътя си нагоре. Към небето!
Баба ми отдавна я няма. Отиде си, тъй като пожела. Тихо, кротко, без музика. Зачеркна традициите на село и си взе довиждане с този свят по своя си начин.
Демокрацията дойде и затвори фурната. Онези деца, които тичахме по прашните улици, за да стигнем първи пред дървения тезгях отдавна се пръснахме по белия свят. Сега се сещам за имената само на внуците на дядо Стоян, за Митко, за Лазар и Милена. Другите сякаш са затрупани от паметта на детството ми. Не съм ги чувала, а надали и някога ще ги видя.
Сега хляб носят в селото от 20 километра
Нарязан е на филийки, грижливо увит в целофан. Няма аромат. Като отчупиш крайшника му, отвътре не се показва душата му. Други ръце го месят, друга мелодия му пеят, други съдби вплитат в него.
Сняг вали всяка година. Натрупва по същия начин, като в спомените ми от детинство. Тихо, кротко. Но хора вече не минават по улиците. Следите в снега са по-забързани, сякаш по-тъжни и угрижени. Комините пак пушат. Димът танцува между тухлените им стени и се издига към небето. И пак пее, но песента му е друга.
А зимите, зимите са все така тежки. Но хората, хората не са същите…
