Невежеството, което те тегли като котва към дъното на живота, обитава онези пространства, където страданието е правило, а глупостта не е порок, тя е право на мнение. Понякога ми се налага да отговарям на младежи, защо животът им е безумна въртележка, от която не могат да слязат. Родителите им са идиоти, които са безпомощни в живота си и всичко е толкова несправедливо. Разговаряме, а в главите им паралелно върви монолог…
Когато си затънал до уши в страдание и несправедливост, не си дарен с интелект и среда, която да те развие, нямаш шанс. Знаеш, че си изгубен в живота и
всичко е толкова прецакано
че няма никакъв смисъл. Единственото, което ти остава, е да се гневиш, сърдиш, викаш, биеш, крадеш, мразиш. Омразата те отвежда до един друг смисъл, далеч от този, на който ни учат в училище. Спира да ти пука за теб самия и за всички останали, всичко е безнадеждно предрешено и сбъркано.
Това, на което истински можеш да разчиташ е себе си, но ти си слаб и можеш само да си наопаки и напук. Защо да учиш? В това няма щастие, няма смисъл, няма развитие и без това не се справяш, ходиш на училище, за да осъзнаваш колко си тъп. Хем си тук, ама те няма на картата на живота. Искаш, защото е човешко, но няма кой да ти даде. Решаваш сам да си го вземеш, но те е страх.
Когато си отчаян и си дете
винаги те надушва някой “доброжелател”, който ще ти помогне да реализираш своите искания. И така надолу, надолу по спиралата към сянката на живота, далеч от морала, нормата, смисъла и обществото. Всъщност си част, но от едно друго субобщество. И то не е субкултурно, а субнекултурно общество.
Превръщаш се в организъм в организма, който разяжда целостта на приемника си. И за да оцелееш и да не си в непрекъснат конфликт със себе си, влизаш в конфликт със света около теб – само така можеш да издържиш, когато си различен встрани от потока.
Когато главният културен, образован и просветителски поток е слаб, колеблив и ненатрапчив, имаш усещането, че можеш да плуваш срещу течението, срещу правилата, срещу светлината на просвещението.
Всичко това все повече прилича на конфликт между съзнанието и тъмните кътчета на неговото несъзнавано. Опитваме се да изтласкаме страхове и преживявания – дълбоко и далече с надеждата никога да не ги видим и спомним за тях. И така ден след ден до загубата на смисъл и цел в живота, до разрастване
силата на невежеството
и глупостта, която мечтае да убие просвещението. Мнозина смятат просвещението за мъдро, а мъдростта за сила, която не се влияе от невежеството и глупостта.
Но невежеството е лишено от състрадание и мъдрост, то се опитва и ще се опитва да “убие” просвещението. Битката тече пред очите ни, някои от нас влизаме в нея за кратко и пак гледаме отстрани, как невежеството събира “армия по знамената си”.
Не знам от страх ли пиша този текст или от желание да се освободя. Знам, че защитните реакции ни правят безчувствени – като лекар пред пациента си, но все пак несъзнаваното разбира и реагира, дори да не го знаем.
Доста години се боря с невежеството – уча ги, помагам им, давам им опора, на изгубените деца, на търсещите път в живота. Вместо да намаляват, броят расте. Страданието се разраства, невежеството се опитва да ни погълне всички. Опитвайки се да мотивирам тези деца за учене разбирам, че
те не са мотивирани за живот
Нямат знанието, че има светлина в тунела и в едно по-светло бъдеще – там някъде след навършване на 18 години.
Това не е обвинение, а констатация. Аз се провалих, но се провалихте и вие, всички потъваме. Това е толкова успокоително, не съм само аз, всички сме с единия крак в тъмнината, невежеството все повече става част от съзнанието ни, от светлата ни половина. И може би е за добро, за да го приемем и разберем, за да стане равноправна част от нас, такава каквато е била винаги. Хората няма да спрат да искат по-добър живот и да полагат усилия да го постигнат, просвещението отново ще излезе на мода.
Но днес определено не е актуално!
