Наскоро имах възможността да остана в театрална зала след представление. Не зная дали някога ви се е случвало, но празната зала ме накара да се замисля за разделите и да си задам въпроса: Дали не е почти същото?
Всеки човек през различните етапи от живота си преживява раздели. Такива, които разбиват цялото му същество и е необходимо време и лично усилие, за да се събере отново и да започне да функционира. Разбира се, не точно както преди. Може би дори по-добре. Има и такива раздели, от необходимост, от желание, от това да оцелее. За една
друга категория раздели
ще разкажа днес. След толкова много време мълчание, поредната раздяла бавно, но сигурно се приближава към мен, искам или не – трябва да я приема. Тази е от онези раздели, които те карат да се замислиш. Защото това е раздяла с обич. Такава, която по същността си няма да ме отдели от човека, но предизвиква у мен желание да задържа. Особени са тези раздели. Оставят чувство на празнота, а всъщност са начало.
Прочетете още… за новото начало
И така… както в театралните постановки, живеем на сцените на собствените си животи, приемаме хората в залата, общуваме и преживяваме случващото се с тях. Но в един момент представлението приключва. И хората си отиват, поемат към домовете си, към работата си, към своите собствени житейски истории…
Вероятно си спомнят представлението, вероятно го преживяват още известно време, ако е било достатъчно впечатляващо… но залата остава празна. Сцената изглежда различно, прожекторите застиват в съня си, седалките са покрити и може би само приглушените гласове и прахът по сцената напомнят за живота и движението в залата. Понякога дървеният под простенва – дали с облекчение, дали с тъга…
Вярно е – утре там отново ще има представление, но дали ще бъде същото, дали ще остави същата емоционална следа или тя малко по малко ще избледнява?
Има и красота в тези раздели
Не бих го отрекла. Защото те са начало, защото могат да разкрият сладостта на новото, на неизпитаното. Може би затова и всяко представление по своему е различно.
Не мога да предвидя развитието на това, което предстои, но ми се иска да вярвам, че ще имам запазено място на първия ред. За да мога да усетя и треперенето, и страха, и въодушевлението, обичта и енергията. Да се убедя, че точно заради това си струва тази раздяла. А накрая да мога да прегърна главния герой в постановката, да запълня празнотата си с обич… а утре, утре да имам отново моето си място на първия ред…
Повече от Невена може да намерите на личния ú блог.
