Представете си университетски преподавател. Да, какво беше клишето – ризки, сериозност на няколко слоя. Монотонен глас… Песента на мухите се чува на фона на призрачна тишина. Сега вземете шише белина, плиснете го върху този образ и да започнем отначало. Това е Люба. В името ѝ има любов. В нея има любов… за целия китайски народ… Оказва се буквално (в момента живее в Китай).
Поканихме я да разкаже за себе си, за живота, на какво се дължи
феическото ѝ влияние върху студенти
и изобщо обкръжението ѝ. Тя е ултра пряма, напълно различна от всичко и почти всички, които познавате – по онзи идеалистичен, бунтарски, интелектуален, музикален, енергичен начин, присъщ на тези, които променят историята.
Може да я видите да преподава с жар, ще е ведра като ромолене на поток, усмихната като дете, ще прекосява стаята надлъж и нашир, сякаш е в друго, филмово-литературно измерение. Тя и е.
А после ще я срещнете да се забавлява със студентите… На здрава музика и раздаваща себе си в часовете. Повярвайте ми, моята лична среща с нея бе незабравима, гарантирано и вашата ще бъде такава. Люба преподава какво ли не, обвързано с родния ни език и литературата, но още по-впечатлително е решението ѝ да замине за
Китай, където да преподава български език
Запознайте се с Люба Атанасова, която макар да има същата като моята фамилия (за съжаление), не е моя сестра. [Малко музикално обяснение: Над всеки въпрос има име на песен, на някоя от любимите групи на Люба. Люба е и меломан. От сой.]
About a Girl – Nirvana
Ти си…
Аз съм Люба. Учител по призвание, професия, кариера, житейско верую, религия… Всъщност по-добре да кажа “даскал”. В онзи красивия възрожденски смисъл, когато всички даскали са вярвали в това, което правят, и всички останали безрезервно са почитали даскала. Казвам това без никаква поза, но може би с мъничко патетика, защото аз така и продължавам да вярвам в това, което правя. Отдавна вече не обръщам внимание нито на изненаданите, нито на учудените, нито на ироничните погледи.
Даскал съм и това е най-голямото постижение в живота ми
Look What You’ve Done – The Rolling Stones
В университета всички бяха луди по теб. Всички бяхМе луди по теб. Някакво университетско божество се носеше из коридорите на знанието…
Ееее, не знам дали можеш да си представиш какво огромно удоволствие ми носи твърдението ти. Без да скромнича излишно, ще кажа, че съм наясно, че обикновено учениците и студентите (по-голямата част) ме харесват. Но чак пък всички и чак луди по мен… Ще се възгордея, ей!
И с право. Защо? Какво е твоето предположение?
Всъщност съм отговаряла на подобни въпроси съвсем сериозно, при това зададени от колеги. Имам няколко обяснения за безпроблемната ми комуникация с младите хора, които обучавам (всъщност в моя случай никога не е точно обучение, взаимна размяна на позиции и мнения, естествено при често налагащата се ръководеща или поне насочваща роля от моя страна). На първо място – противно на педагогическите и възпитателните теории, които подробно съм изучавала (и имах шестици на изпитите) никога не съм приемала субект-обектните отношения в този смисъл. За мен всеки човек е индивид, независимо в каква възраст е.
Възприемам дори петгодишните деца като личности
чиито желания, предпочитания, усещания и мнения имат точно толкова голямо значение, колкото и моето (или на всеки учител, професор, родител и пр.). Това в никакъв случай обаче не трябва да се възприема като свръх либерализъм в процеса на преподаване и учене. Напротив – за всяко изказано мнение или позиция изисквам да бъдат мотивирани, доказани, обсъдени от повече гледни точки.
При това твърдения от типа “Изобщо не харесвам Толстой” или “Ама как така Грегор станал на хлебарка” (примерите са реални от университетската ми преподавателска практика) не са позиция. Другото задължително нещо за всеки учител, според мен, е да бъде откровен. Аз обичам искрено всичките си студенти и ученици (преди да съм ги видяла даже) и те винаги интуитивно усещат това. Колкото са по-малки на възраст, толкова
по-бързо разбират това
Не се страхувам в час да казвам, че не знам нещо. Че съм забравила, че в момента не си спомням. Изобщо, за да бъда по-кратка, ще кажа, че смятам, че позицията на учителя като институция на последна инстанция на Истината ми е крайно непонятна, намирам я за напълно погрешна и никога не я заемам.
И също важно – безкрайно обичам не само професията си, но и това, което преподавам. Дори когато не е любимата ми романистика на 20-ти век, а сложно съставно с подчинено подложно изречение (да речем), първото нещо, което правя, е да убедя себе си, че това е необходимо за децата. Накрая, за да приключа с предположенията по този въпрос – вярвам, че откровеността и готовността да приема отсрещния като равен са двете основни неща, които правят от един човек истински учител. И се старая да имам и двете.
Where The Birds Always Sing – The Cure
Китай звучи като някакво мистично място накрай света. За да не е така чудата страна, струва ми се, че един паралел би свършил добра работа:
Един ден в България срещу един ден в Китай
Прекрасен въпрос. Аз уж пиша роман по него (смее се). Лъжа, само в съзнанието ми се пише, не съм написала нито ред. Но знам заглавието.
Денят ми в Пекин е много, много дълъг. Ставам в четири и половина всеки ден. Не е трудно, аз по принцип спя малко. Обикновено до вечерта графикът ми е пълен с всякакви задачи, като винаги обаче (без събота и неделя, когато съм в Българското неделно училище към Посолството на България) съм си оставила достатъчно време, тоест поне два часа и половина за ежедневното ми ходене по 10 мили (минимум). Това е личното ми време.
Най-често слушам музика, но се случва и да зяпам безцелно, да изучавам тайно минувачите, или да си подреждам мислено битието (хахах, пиша си и споменатия вече роман мислено). От дните ми в Благоевград най-силна и болезнена е липсата на съпреживени моменти с близките ми (мама, сестра ми и племенника ми, Барон, вероятно го помниш, боксерът ми, почина миналата година) и приятелите ми. Разбира се, тук също намерих сродни души – не много, но стойностни и достатъчни. Но няма как да е същото, когато става въпрос за липсата на хора като проф. Ракьовски, доц. Недин, Мето Вожда… Това не са просто приятелства. Това е духовна задруга.
Съзаклятие. Много ми липсват, понякога болезнено.
Пекин, за сметка на това, ми предлага много динамичност, много възможности за срещи с всякакви хора, изобщо – живот в мегаполис. Аз по същество съм урбанистичен тип и се чувствам напълно на мястото си тук. Освен това много харесвам китайците, прекрасно се разбирам с тях, а и те мен – също. От тъгата по родните пространства (смятам, че е естествена за всеки човек, който е за по-дълго време отделен) ме спасяват наситеността, огромното пространство, разнообразието, шумът и добротата на китайците.
Us or Them – The Cure
А в малко по-човешки аспект? Какви хора са те, в частност в класната стая, съпоставено с нашата душевност: Български ученици/студенти срещу китайски?
Сериозен въпрос. Изискващ наистина задълбочен анализ, който не спирам да правя. Освен това четвърта година използвам всяка възможност да посещавам и даже да преподавам във всякакъв вид училища, не само в Пекин. Китайските ученици и студенти са толкова различни от българските, колкото са различни културите на Изтока и Запада. Тоест неимоверно много. Образователните системи – също.
Със съжаление трябва да кажа, че ако става въпрос за образователните системи като такива, при сравнение с китайската нашата много видимо издиша (съзнавам колко гневни реакции ще предизвика тази ми сигурност, но никога не бих спестила тази вътрешна убеденост).
Китайските студенти, а учениците – в още по-висока степен, са
изключително дисциплинирани
спазват всички вътрешни разпоредби, както и конкретните изисквания на различните преподаватели. Не се пазарят за натоварването или обема на домашните. Мотивирани са, последователни, не се отказват. В същото време често проявяват детска наивност, непринуденост и безпомощност (на мен ми харесва, някои от колегите чужденци се дразнят). Привързват се също по детски – безрезервно и искрено. Преди няколко месеца разбрах, че ме наричат българската им майка. Това също много ми харесва, защото съм напълно наясно каква искреност и чиста любов влагат.
Българските студенти няма да описвам така подробно. Изброих черти у китайските, които у нас образователната система вече е отмила. Има няколко неща, които обаче трудно мога да намеря тук, общувайки със студенти или ученици. Китайската култура предпоставя у подрастащите повтаряне на модели, заучаване на готови схеми. Когато трябва да вземат решение, да изградят собствена позиция, китайските млади хора обикновено или се затрудняват, или изобщо не опитват да правят това.
За тях например по-лесна задача за домашна работа е да научат наизуст обемен текст (дори прозаически), отколкото да изведат своята позиция по недотам сложен въпрос. Със своите студенти аз от самото начало работя в тази посока и голямата част от тях вече обичат да изразяват
несъгласие или различна позиция
Но като цяло това не е цел на образованието, нито на културата като цяло.
Много завиждам за едно нещо не само на китайците (видях това и у японците, и у филипинците, и индонезийците; много ярко изразено – в Шри Ланка и в някаква степен все още запазено и във Виетнам) – безрезервна почит към учителя, към концепта за ученето, към знанието като такова. Много съм тъжна, защото на Запад това нещо е на изчезване. Не ми се влиза в тази тема, защото е драматична за мен. Дано не съм права!
To Wish Impossible Things – The Cure
А България срещу Китай като цяло? Май само в битки те вкарвам, но пък виж как добре се получава!
Както изглеждат несъпоставими, всъщност от човешка гледна точка – не толкова различни. При това Китай не е само Пекин, Шанхай, Гуанджоу и другите мегаполиси. Често си мисля, че при всички съпоставителни напъни, научни и не само, накрая всички сме хора. Еднакво устроени, на пръв поглед различно мислещи, но в дълбините си – хора.
Харесвам в китайците усещането им за общи цели (не искам да кажа колективизъм, защото терминът има по-скоро негативни конотации от близкото минало на Източна Европа). Става дума за искрената вяра, която носят в общите цели, в общата посока, в дела, който всеки от тях трябва да поеме. Вероятно (отново имайки предвид нашето близко минало) това звучи смешно и остаряло, но аз с очите си виждам как работи.
Prayers for Rain – The Cure
Какво би взела от Китай и донесла у нас?
Детското любопитство към света, което често изглежда като инфантилизъм, но аз вярвам, че поддържа у хората отвореност към света. Отношението на
признание и преклонение пред лао-шъ
(учителя, мастера, преподавателя). Готовността да посветиш част от времето и усилията си на общи (държавни, на града, на университета, на квартала, в който живееш) цели. Ентусиазмът.
Other Voices – The Cure
Как се реши? Какво е усещането да си мисионер на собствената си страна в магнетичен Пекин?
Не съм се решила. Наложи се да бъда убеждавана накрая, всъщност почти се бях отказала. Аз кандидатствах за лектората в Белград (вероятно си спомняш колко много харесвам този град, мечтата ми е да живея там, или вече може би беше тази мечта). Не стана. Предложиха ми Пекин, трябваше да отговоря веднага. В тогавашния момент бях на нещо като двоен (или даже троен) житейски кръстопът. И приех.
Ще призная, че въпреки изключителната ми авантюристичност, после се поуплаших. Все пак дойдох. Не спирам да благодаря на Всевишния за това. От позицията на отминалите вече четири години, мога напълно убедено да кажа, че това са едни от най-хубавите, наситени откъм емоции и преживявания години, през които и в професионално отношение натрупвам голям опит.
Китай ми помогна да се преборя с някои собствени комплекси, да преодолея страхове, да се отворя очите си по-широко за другостта. Щастливка аз!
If Only Tonight We Could Sleep – The Cure
И за край… Пекин… какво ще ни кажеш за него?
Поне пет пъти вече се улавям да използвам израза да “се прибера в Пекин”. Като да се прибера вкъщи. След само четири години. Спомням си първото си интервю, където казах, че миризмите ми са прекалени, а цветовете ме заслепяват и имам постоянно главоболие. Е, Пекин вече по някакъв начин е
моето второ вкъщи
Въпреки непоносимия смог, въпреки 25-те милиона население, въпреки… изброяването може да продължи.
Има неща, с които не се свиква вероятно никога, но начинът на живот, динамиката, поведението на хората неусетно стават част от теб. И ти от тях. Има една шега – кога западният човек е живял твърде дълго в Пекин? Когато го спират китайци да го питат за посоката. И още – ако когато се прибере в своята страна, изреченията му започват с “В Китай това съвсем не е така”. Първото вече ми се случва често, за второто ти предлагам да проверим, като се видим в София!
I’m a Cult Hero – The Cure
Да, Люба. Ти си.
Българите имат да науюат толкова много за китайците…. и да се учат от тях.