Първият 8-ми март, в който беше най-сетне почетен и признат фактът, че съм жена, е бил някъде в 6-ти или 7-ми клас. Тогава по нечия учителска инициатива момчетата в класа трябваше да ни подарят карамфил на нас, момичетата. Смущението и преклонението им към по-нежната част на света приключи още в междучасието. С крилатата фраза, че “жената не трябвало да се удря дори с цвете… само със саксията!“.
Сигурно някъде по същото време трябва да е изчезнала и моята почит към празнуването на 8-ми март като ден на жената. Той си остана за мен по-скоро като ден на майката. В днешно време вече си имаме отделен ден на майката, ден на бащата, на домашния любимец и дори ден на мъжа, който е на 5-ти ноември. Но вероятно повечето представители на силния пол дори си нямат представа, че съществува…
Какво отбелязваме днес ние жените на този празник?
Вече повече от един век ни дели от времето, когато на 8-ми март шивачките и тъкачките от Ню Йорк са излезли на протест срещу ниското заплащане и непосилните условия на труд. В последвалите десетилетия други представителки на нежния пол са извоювали правото ни на гласуване, на развод, на аборт, на еманципация... Правото ни да сме равни. Еднакви с мъжете. Гордостта на социалистическите труженички да са наред до своите другари в комбайна, на крана, във фабриката… Днес дори много от заклетите феминистки се питат нужно ли ни е всъщност да преследваме точно такова равенство и защо?
Не трябва ли, вместо да сме равни, просто да отстояваме повече нашата женска същност?
Като жени това, което винаги ни е отличавало и ще ни отличава от противоположния пол, е майчинството. Чисто природно, като дар и като “бреме”. Чисто физически телата ни носят белезите и спецификите на възможността да родим и откърмим дете. Не просто да пръскаме сексапил. През вековете ролята (и задължението) ни да бъдем майки е била своеобразната окова, която ни е държала край семейното огнище. И опитите ни най-сетне да я разчупим, в действителност сякаш не са допринесли за разцъфването на истинската ни идентичност. По-скоро са ни ни наложили един нов модел на “мъжки момичета”. Знак на равенство, превърнат в ненужно уеднаквяване.
Съвременната жена е възпитана не само да работи наравно в семейството – проста майка или домакиня си остава някак неприлична дума. Но и да обуе панталони в буквалния смисъл на думата. И до днес тя работи, докато не тръгне да ражда, но наред с това от нея се очаква
да влезе в тесните си дънки само след броени седмици
В много страни, някъде по същото време, тя е принудена да остави децата си на грижите на някой друг, за да се върне на работното място. Или често просто да забрави за кариерата си. Защото майчинството изведнъж я е изхвърлило зад борда на големите възможности и амбиции.
Според статистиките, чувствайки се на една нога с все още така наричания “силен” пол, жените си остават отново по-нископлатени, заемат по-малко отговорни позиции и напредват по-трудно по професионалната стълбица. А тези, които са избрали да станат майки, жонглират все повече между правото си да не бъдат различни от мъжете и това да са всеотдайни родители, виртуозни домакини, префектни партньорки. Те трябва да се примирят с отнетото право на децата им да бъдат с тях, когато имат най-голяма нужда от това… Както в онази фраза на Джордж Оруел, че всички са равни, но някои са по-равни от другите.
