Диман и Ангел бяха приятели от деца. Израснали в центъра на София, от двете страни на НДК, двамата бяха неразделни от 16-годишни. Лятото скачаха от скалите на Созопол и се правеха на плажни гларуси, а зимата ходеха в бар Петък, откъдето си тръгваха последни. Уличните лампи още помнят неразделните им сенки. Наричахме ги Близнаците.
След седем години в живота им се появи Ани. Аз ги запознах. С нея точно бяхме започнали да изследваме света на литературата. Говорехме си с цитати от книги и влизахме в роли на филмови персонажи. Дните ни минаваха, правейки се на тези, които искахме да бъдем. Но така и не станахме.
Срещата се случи в подлеза на Орлов мост, ранната есен на 2004-та.
С Ани отивахме към летния театър в Борисовата, а Близнаците се връщаха оттам. До този момент таях жесток сарказъм към любовта от пръв поглед, сляпата неделя, удара от гръм и прочие, но, за да ви разкажа историята им честно, е нужно да призная, че още тогава, при тяхното първо ръкуване, тримата се сляха за секунди, а аз станах излишна.
Макар и най-близки на света,
Близнаците се деляха в своята противоположност
Името си Ангел беше получил от набожната акушерка Вера в родилното на Шейново. Майка му починала при раждането, а баща му Стоян, вцепенен от загубата, отказвал да го кръсти. Тогава женичката го вписала като Ангел, за да напомни на баща му за милостта на Господа. “Той ти взе жената, но ти даде херувим”, казала Вера на Стоян и той оставил името.
Противно на него обаче, Ангел пораснал дяволит и безпринципен. Набит и мускулест, той ходеше наперено като млад боксьор, макар че погледът му беше вечно забит в земята, а постоянното му кимане целеше да внуши, че чува всяка твоя дума, въпреки че единици бяха хората, които наистина слушаше. Ангел се интересуваше от три неща – бой, момичета и книги. Третото обаче забелязваха само четящите хора. Като Ани. За другите той беше просто момчето, което често прекарваше нощта в ареста, спеше с чуждите момичета, а после се напушваше с техните гаджета. Умът му беше мрачен, а зелените очи – самотни.
Диман го беше кръстила баба му. Майка му избягала след раждането в Кипър – с друг мъж. Баща му, професор в МЕИ, бил тих и интелигентен човек, но лишен от любвеобилност. Детството си Диман прекарал без него – на езерото в Казичене през лятото и по пистите на Витоша през зимата. Отгледали го сърфисти и скиори. Тялото му беше стройно и атлетично, а косата му тъмна и чуплива. Той предпочиташе природата пред глъчката на града, а финото си чувство за хумор демонстрираше само пред близка публика. Умът му беше светъл, а черните очи – самотни.
Извън спорта Диман се интересуваше от фотография. Смяташе, че
нережисираните снимки запечатват истинските лица
на хората. Затова редовно фотографираше непознати. Като Ани. Когато се срещнаха в подлеза, той я позна. Беше я снимал на един от студентските протести срещу правителството, защото му заприличала на Ева Грийн в Мечтатели с черната си барета, червените си устни и захапаната цигара. Но не каза никога на никого за това. Дори на Ангел. Дори на Ани. На мен сподели след години, че от всички негови снимки тази веднага му станала любима – още тогава, много преди да се ръкуват в далечната есен на 2004-та година.
После се случи това, което е погубило не едно или две приятелства. Ангел и Ани се влюбиха, а Диман остана встрани. Ангел продължи да се интересува от тези три неща –
бой, момичета и книги
За последното обаче разбираха и други, не само Ани. Това пък вбесяваше Диман и не след дълго неразделните сенки спряха да си говорят.
Остана им обаче нуждата да се виждат един, два пъти в годината. За да играят шах пред Народния. В мълчание. Срещите им винаги започваха с тихо оглеждане. Кой е остарял повече, кой е по-надебелял, кой е започнал да оплешивява. Търсеха белезите на времето по лицата си, а това съревнование поддържаше и двамата в отлична форма. Така се изнизаха 10 години, в които сватбената халка на Ангел сякаш винаги нарочно проблясваше, докато местеше ту пешките, ту краля и кралицата.
После Ани умря. Беше зимата на 2014-та. На 33-годишна възраст сърцето ú спря. Лекарите казаха, че е получила сърдечен удар. Тъй наречения инфаркт на миокарда, при който сърцето не получава достатъчно кислород, за да функционира правилно. В резултат на това настъпва некроза – смърт.
В деня на нейното погребение кучетата на Централните софийски гробища виеха на гладно. Шепа пръст полетя надолу към ковчега. Последва я втора. Две мъжки сенки, най-чужди и най-близки на света, се прегърнаха. Заби църковна камбана.
След това Ангел и Диман спряха да играят шах пред Народния. Понякога се засичат в Петък и си разменят най-шумното кимване, което човечеството познава. Тогава ги гледам, стисвам здраво чашата си и си мисля: едно помахване, стискане на ръце, потупване по гърба, заседнала обида. Много неща има в тази раздяла. Само не и някакъв смисъл.
