Малко са хората, за чиято смърт има отделна публикация в Уикипедия и Айртон Сена, за съжаление, е сред тях. Един от най-великите пилоти на Формула 1 за всички времена щеше да навърши 57 години днес, на 21 март. Чудесна възраст. Само ако бразилската икона я беше доживял! Вместо това през май ще отбележим 23 години от смъртта му.
Но нека не броим годините – в полза на живота или на смъртта.
Пътят на Айртон Сена
е доказателството, че един човек може да остави след себе си много повече от поводи за годишнини. Да ни замисли за друго, освен за победите. Да обори предразсъдъците ни. И да ни отрезви, да.
Защото някъде през 1964 г. Сена, някакво си 4-годишно бразилско хлапе с проблемна координация получава първия си карт. С двигател от косачка! Което ще рече: точно една конска сила. Наздраве за бащите и техните насърчаващи подаръци! И за онези стартове в живота с малки крачки, малки мощности, на малка възраст.
Девет години по-късно Айртон, вече 13-годишен (възраст, до която по закон няма право да се състезава), печели първата си надпревара с картинг. Началото е поставено. Плодовете обира след още няколко години:
шампионски титли в картинга 5 пъти поред
В родния му Сао Пауло все още го знаят като Сена да Силва, но съвсем скоро светът ще говори за Сена. Към 20-ата си година Айртон приема моминското име на майка си, тъй като не е чак толкова разпространено в Бразилия, колкото да Силва. Сменя за пръв път и страната, но само за малко.
Във Великобритания, макар да печели още шампионати, му се налага да търси спонсори, защото баща му го притиска да се откаже от автомобилизма. Трудни месеци за млад човек, от когото се очаква да се върне у дома и да се занимава със строителната фирма на баща си. И Сена го прави, завръща се в Бразилия. Само за да установи, че
всичко, което иска
е да се състезава. Бащата омеква – дава на сина си възможност да избира. Разбира се, изборът е в полза на пистите.
Първата победа във Формула 1 е точно месец, след като Айртон празнува 25-ия си рожден ден. Португалската Ещорил е едва вторият му старт за отбора на Лотус. И става една от любимите писти на бразилеца. Макар мнозина да смятат за най-силно представянето му на Донингтън в европейското Гран При през 1993 г., самият Сена винаги е твърдял, че цени много повече състезанието на Ещорил.
Е, да – Донингтън е поредната демонстрация на невероятните му умения да шофира в дъжда. Там за пореден път доказва, че владее до съвършенство танцуващия под дъжда болид. Какво ли му е струвало да стане толкова добър? Научаваме от неговата сестра – Вивиан Сена:
За да си перфектен, първо трябва да се провалиш
“Когато беше на 12, Айртон водеше в състезание на картинг, но загуби контрол на мократа писта, завъртя се и отпадна”, спомня си Вивиан. Оттогава при всеки дъжд пилотът излизал да кара, стоял навън до тъмно и се прибирал мокър до кости. Но пък се научил да кара на дъжд.
Вижте още… историята на един от малкото български пилоти във Формула
И не само това. За да станеш най-младият трикратен световен шампион на Формула 1, уроците трябва да са много повече. Вероятно повече и от спечелените състезания в шампионата. А те са цели 41!
Рекорд, който няколко години по-късно Михаел Шумахер ще изравни. Със сълзи в очите. Но не от радост, а от горчивина: че изравнява своя идол и приятел, който вече не е сред живите. Припомнете си трогателната реакция на Шумахер след победата му през 2000 г. на Гран При Италия:
Странно нещо е историята. Особено когато се повтаря, по един или друг начин. Нямаше как да знаем в онзи ден,
когато Шумахер проливаше сълзите си за Сена
че също го очаква кома. Макар и по-продължителна от онази, отнела набързо живота на Айртон. Тогава все още осмисляхме трагичния край на бразилеца. Същият, който смяташе, че:
“да си втори, значи да си първи сред загубилите”
И караше без страх, по острието на риска, сякаш в друго измерение.
Включително и в последния си ден на земята. На онзи фатален 1 май през 1994 г. На онази фатална писта Имола в Сан Марино, Италия. С онзи неин завой Тамбурело, който посреща болида на Сена с бетонната си стена.
Няма да ви описваме подробностите. На тях, както стана ясно, им е посветена цяла публикация в Уикипедия. В нея ще откриете още злощастия. А също и предистории, изчисления, догадки за скъсена кормилна ос и спукана задна гума. Но нищо от това няма да върне изпадналия в кома пилот. Няма да го отведе до финала, за който той си е бил подготвил в болида
австрийски флаг
За да го развее при евентуална победа в памет на загиналия предния ден колега Роланд Ратценбергер. Но не. Мозъчна смърт и спиране на животоподдържащите системи по съгласие на семейството.
34-годишният шампион си отива. За да остане легендата. Онази от времената на чистата надпревара, преди парите и политиката да влязат в спорта.
За да реформира автомобилизма, макар и със собствената си смърт. Превръщайки Формула 1 в “по-безопасно занимание и от риболова”, по думите на пилота Джеки Стюърт.
И за да ни напомни, че тъкмо “когато се виждаш като най-добрия, най-бързия, недосегаемия, си невероятно крехък”. Уви, жестоко прав се оказа, шампионе!
