Фотографът Тодор Славчев е документирал цели шест десетилетия от историята, обществения и интелектуалния живот на страната ни. Пред обектива му са заставали повечето от най-известните ни сънародници, живели през 20-и век. Днес тези ценни снимки са част от един от най-впечатляващите частни фото архиви в България.
На 23 март, тази година се навършват 25 години от кончината на знаменития фотограф. По този повод Lifebites.bg публикува един от
спомените за Тодор Славчев
запечатали се най-силно в съзнанието на неговата внучка Яна Узунова. Днес тя е превърнала в своя мисия поддържането на архива с уникални фотографии на нейния дядо. Повече за работа ú и колекцията от изумителни снимки, направени от един от основоположниците на репортажната фотография у нас, може да прочетете в интервюто, което Яна Узунова даде за Lifebites.bg преди време.
Днес обаче ви предлагаме нейния разказ за случка, от която личи какво е било отношението на Тодор Славчев към света и най-вече към неговата работа.
ВИХРОГОНЕ, СТОП!
Помня как, след като дядо ми почина, влязох в таванската ни стая – негова фотолаборатория – и се огледах… Бюро, отрупано със снимки и филми. Кутии с негативи, навити на руло, класьори, папки със сортирани неща, обективи, фотоапарати. Пишеща машина Хермес Бейби, много стара, но работеща чудесно. На фотоувеличителния апарат стоеше прикрепен един филм. Също гланцова преса, проявители.
В един ъгъл стояха
рибарските такъми
– пръчки, въдици, кошче, кутии с кукички и блесни – всичко по много, трупано с години. Ловната пушка, сгъната в калъфа, патрони, ловен елек и панталон, шапка със закачени по нея значки от ловни събития, както и прикрепени пера от фазан.
По стените – в рамки – портрети от различни години, грамоти, награди, снимка от късната есен на 1944-та в София, на която парашутната ни дружина вдига на ръце ген. Владимир Стойчев – с автограф от генерала.
На стените имаше и шаржове от преди войната, от 30-те години, рисувани от Кирил Буюклийски, от едно далеч по-щастливо време…
Котлонче, канче и пакет кафе
Няколко весели маски, спомен от Габровските фестивали. И десетки дребни сувенири, значки, мартенички и бонбони, бонбони навсякъде.
Господи, казах си, къде попаднах? В тази малка стаичка беше пълно с живот! (А принадлежеше на 91-годишен човек.) Работа, работа, наченати проекти, идеи, разпръснати филми и снимки.
На толкова малка площ – цял един свят, цял един живот, пъстър и богат.
И тогава на бюрото забелязах едно картонче – парче фотографска хартия, на която с флумастер и големи букви дядо ми беше написал: ВИХРОГОНЕ, СТОП!
23 март 1992 – 23 март 2017
