Романтичната представа за половинките – идеално пасващите наши сродни души – е виновна за всичките ни злини в любовта. Тази приказна нагласа ни кара да вярваме, че търсенето на партньор е вдъхновено най-вече от желанието ни да намерим някого, който да ни направи щастливи.
Истината, както вече ви разказахме с помощта на съвременния философ Ален де Ботон, е малко по-друга. И по-странна. Защото в
избирането на половинките си
не се ориентираме само по това, дали те са привлекателни, добри, нежни. Търсим и елемент, усещане, парченце от пъзела, които да запълнят редица вече съществуващи изисквания на собствената ни психика. Сред които може да бъде и необяснимият апетит за унижение, за объркване, за липса.
Изборите ни в любовта са предопределени от това, което сме научили като деца. За да ни заинтригува, отсрещната страна трябва да провокира у нас усещания, познати ни от общуването с родителите ни. И макар тези усещания да включват вероятно и нежност, твърде често са свързани също с
цяла палитра от проблемни емоции
Например: стремеж да се докажем пред някого, който е постоянно скептичен към способностите ни. Или пък: навикът да се срамуваме от теми като сексуалността. В някои случаи: нуждата да сме опора за дадена депресивна личност.
Нищо чудно, че мнозина от нас пренебрегват “идеалната партия“ не защото е лоша, а защото е прекалено добра. Някак интуитивно долавят, че тя няма да ги накара да страдат, и затова поставят под въпрос дали изобщо любовта е истинска.
Ето как се озоваваме в кофти връзки
Но не погрешка, както предполага романтичната ни нагласа. А – както установява и Ален де Ботон – попадаме на хлъзгав терен в любовта, водени от собствените ни неосъзнати намерения.
Търсим партньор с бъгове, познати ни от детството, от водещите фигури в него – най-често нашите родители. И в повечето случай не сме наясно, че правим точно това. Целта ни е да повторим странната, но позната динамика на отношенията, които от раждането ни сме възприели като любов.
Къде е уловката ли? Макар да
се стремим към бъговете на любовта
наследени още от детството, когато вече ги имаме във връзките с половинките си като възрастни, се отнасяме към странностите по различен начин. Държим се с нашия партньор, който е проекция на някой от родителите ни, така, както съответният родител се е държал някога с нас. И тласкаме партньора към ролята, която сме имали като малки.
Караме го например да се чувства несигурен. Натякваме му колко е неадекватен. Крещим му, когато се провали или се изложи. С други думи –
търсим в половинките си познати грешки
от които сме страдали, или се държим по познат грешен начин с тях. И тъй като често вършим тези неща неосъзнато, е полезно от време на време да сравняваме настояще и минало.
Когато изобличим капаните на собствената ни уникална настройка, заложени от популярните идеи на романтизма, има опасност прибързано да обобщим, че трябва да приключим дадена връзка. Но това не ни гарантира, че ще преодолеем привличането си към определен тип хора.
По-малко драматична и все пак носеща надежда стратегия е да се опитаме да се справим с компулсиите си
в рамките на съществуваща връзка
Това включва да проявим разбиране към себе си. За това, че се изправяме пред двойно предизвикателство в любовта. Че ни привличат тъкмо половинките, които ни напомнят за слабостите на нашите майки или бащи, а после – когато се борим с последствията от това – че нямаме нужните ресурси, мъдрост и компетентност.
А също – и че в тази борба сме заплашени да се изправим пред онези, които сме най-малко подготвени да победим. Защото може и да ни привличат загадъчно дистанцираните личности, но все пак не понасяме мълчанието. Или – харесват ни свободолюбиви типажи, ала не успяваме да потиснем тревожността си.
Тоест, емоционалното ни наследство не просто ни кара да харесваме определени бъгове. То също така ни е дарило с “подход” за справяне с тях, който е застинал на нивото на
травматизираното ни детство
Обичайно арсеналът му включва паника, тероризиране, охладняване и затваряне в себе си, и т.н. Необичайно, но далеч по-ефективно средство в тези ситуации, е да си представим как би реагирала на наше място една зряла личност.
Не че тя ще е се усмихва при появата на проблеми във връзката. Но със сигурност ще притежава вътрешна сила и умения за по-спокойна навигация по офроуд пътищата на любовта. Ще се въздържа от обиди и крясъци, както и от мълчаливо цупене. И ще може да чака за подходящия момент, за да се пошегува с даден проблем, без да засегне по-слабата страна.
С тази въображаема зряла личност наум, ще си припомняме по-често и вероятно навреме, че
инстинктивните реакции не са най-добрата опция
Те са просто реакции на човек, който е минал през много неща, преди да се научи как да се справя с тях. И как да конструира свободна въображаема зона, в която по-честичко да си представя алтернативни реакции на онова, което го тревожи.
Да бъдем щастливи в любовта никога няма да е водещото ни умение. Нека приемем този факт и въпреки това да се стараем да се развиваме всеки ден. За да избягаме от илюзията за романтичното безсилие пред хората, които ни побъркват. И които все пак обичаме.
