Атентатът в Света Неделя, който разедини българите

Тази история е разказ за най-мащабния и най-емблематичен атентат в българската история – атентатът в черквата Света Неделя. През 1925 г., когато се случва трагедията, храмът все още носи името на светеца и сръбски крал Стефан Втори Милутин – Свети Крал.

Според мен това драматично събитие е свидетелство за моралното падение и родоотстъпничеството на група хора, които извършват не просто най-големия терористичен акт в историята на България до днес, но и един от най-мащабните в световната история. Именно поради тази причина искам да ви припомня за него днес – над 90 г. по-късно.

Някои исторически събития обагрят времето и обществото с цветовете на благоденствието и духовното въздигане. Други ги почернят с тъмните нюанси на моралното падение, низостта и богоненавистните действия. Както може да се досетите,

атентатът в църквата Света Неделя

е от вторите. Какво точно се случва на 16 април 1925 г.? По заповед на Комунистическия Интернационал е взривен катедралният храм на Софийската Митрополия – Свети Крал. Взривен е в момент, когато вътре се намира целият елит на Българското Царство. С една ясна и категорична цел – да бъдат избити колкото е възможно повече от най-образованите и можещи хора на България.

Това събитие има и своята предистория. Ще започна именно от нея, но подчертавам, че тя се разказва в семейството ми от няколко поколения по този начин и затова няма как да прикрия своето естествено и неподправено отвращение от злодеянието на хората, извършили това национално предателство. Сред оцелелите е и братът на дядото на моя дядо – ген. Иван Фичев – бивш началник на ген. щаб на Българската войска и бивш министър на войната. Затова държа да отбележа, че не ангажирам никого с изразените емоции и обективната истина, описана по-долу.

От 1919 г. до 1934 г. в България е налице абсолютно демократична парламентарна монархия. Начело на държавата е Цар Борис Трети Обединител. Провеждат се национални парламентарни избори, които излъчват народни представители от различни партии. През 1903 г. Димитър Благоев и Янко Сакъзов обединяват политическите си формации, но след противоречия се разделят на тесни и широки социалисти. Така през 1919 г.

БКП се отделя като фракция

от голямата социалдемократическа партия, съществувала преди това.

Българската социалдемокрация има дълбоки корени в политическия ни живот. След Освобождението се сменят няколко правителства със социалистически уклон. Тук искам да поясня, че трябва да се разграничават отцепилите се леви комунисти, които са повлияни от комунистическата утопия и чужди държавни интереси, и умерените социалдемократи. Първите са предимно неосъзнати и необразовани хора, които лесно се поддават на внушения и чужда пропаганда. Именно тези най-леви комунисти поддържат тесни връзки с Комунистическия интернационал, базиран в Москва, който от своя страна си е поставил за цел да изнася комунистическа революция из целия свят.

Още от 1920 г. Българската Държавна Полиция установява, че отделни членове и лидери на БКП започват да събират оръжие и се подготвят за

т. нар. комунистическа революция

През лятото на 1923 г. в България от Москва пристига Васил Коларов – шуменец, който по това време е на челна позиция в Коминтерна. Той се свързва с ръководството на БКП и убеждава лидерите му, че обстановката в страната е назряла за мечтаната революция. Москва е категорична, че в България трябва да бъде установено управление от работническо-селски тип и диктат на пролетариата. Единственият начин това да се случи е чрез въоръжено въстание.

Тази утопия успява да вземе връх най-вече при неособено грамотни български последователи на комунистическата идея и в страната ни през 1923 г. се вдига така нареченото Септемврийско въстание (наречено така от самите комунисти след 1944 г.).

Веднага след първите изстрели псевдо-лидерите на метежа (както бих определил  самият аз това събитие) Васил Коларов, Георги Димитров и Гаврил Генов се прехвърлят в Сърбия, а оттам – в Москва. Метежът е потушен с голяма твърдост от българските военни и полиция. След това грандиозно национално предателство

БКП е официално забранена като политическа партия

Остатъците от нея, изцяло повлияни от Москва и Коминтерна, не се отказват и решават да продължат военната линия. Според класическите канони на тероризма, се решава да бъдат организирани терористични актове срещу емблематични български лидери и сгради. Създават се терористични групи, изцяло издържани с пари от Съветския Съюз. До 1925 г. са извършени няколко покушения срещу неособено популярни народни представители, които нямат нужния отзвук в обществото.

Комунистите се заемат да съставят грандиозен план за убийството на колкото е възможно повече хора наведнъж. По това време един от членовете на военното крило на комунистите е Димитър Хаджидимитров. Той е във връзка с бившия член на БКП Петър Задгорски – клисар на черквата носеща днес името Света Неделя.

Тази връзка е използвана и преди, когато комунистите ползват тавана на църквата като склад за оръжие. Черквата често е посещавана от висши офицери и политици и лидерите на БКП стигат до “гениалната” идея да поставят в таванското помещение голям взрив.

Вижте още за братоубийствата в българската история

Клисарят Задгорски получава възнаграждение за внасянето на взрива. По сведения на полицията при разследването след атентата, той е получил около 11 хил. лева за тази своя задача. Всеки участвал в подготовката и извършването на атентата конспиратор-терорист е получавал плащане директно от Москва чрез външното представителство на БКП във Виена.

Тук се проявява зловещият гений на офицерът-предател и син на сестрата на Райна Попгеоргиева – Коста Янков. Той е член на централния комитет на БКП и завежда военното крило на партията.

Коста Янков е и основният фактически организатор

на великото злодеяние. Той създава план, който да вземе възможно най-големи жертви сред елита на българската нация. Атентатът цели да бъде убита някоя от най-известните личности в страната, при чието опело в храма да се съберат максимален брой военни и политици. За мишена е нарочен генерал о.з. Константин Георгиев. Като председател на управляващата в момента коалиция на демократическия сговор в София, той е

идеалната стръв за пъкленото дело

На 14 април 1925 г. – вторият ден от страстната седмица преди Великден, убийците Атанас Тодовичин и Живко Динев застрелват ген. Георгиев на излизане от черквата Св. Седмочисленици пред погледа на внучката му. Опелото на покойника е предвидено за 16-ти април от 15 часа. Цялата подготовка по взрива е професионална. Той е положен до една от основните колони, която поддържа купола на черквата. Така при взрива, куполът ще затрупа повечето от събралите се в храма.

Безумието на терористите ги държи настрана от притесненията, че в този ден в църквата ще дойдат и много деца и жени, които най-вероятно ще са сред жертвите. В шествието с ковчега са

всички министри

начело с министър-председателя Александър Цанков, всички свободни офицери от софийския гарнизон. Множество прославени офицери от войните, между които и моят родственик ген. Иван Фичев, както и почти всички народни представители.

Опечалените влизат в черквата и ограждат ковчега. Мнозина остават отвън, поради невъзможността храмът да приеме толкова много хора. Опелото се извършва от софийския митрополит Стефан, който по-късно е провъзгласен за Екзарх и остава в историята като един от най-големите и благородни български духовни водачи. По сведения на присъстващи, включително и моя предшественик, митрополит Стефан нарежда ковчегът да бъде преместен по-навътре към олтара, за да могат да влязат повече хора. Това негово решение най-вероятно спасява по-голяма част от най-високопоставените опечалени.

Очаква се и Царят да дойде, но той закъснява, поради присъствие на друго погребение. Има спекулации, че в последния момент е бил предупреден за атентата, но това по-скоро е в сферата на догадките. Клисарят Петър Задгорски дава сигнал на съучастника си да запали фитила и след това двамата напускат сградата.

Експлозията става в 15:23 ч.

Куполът на храма се стоварва с голяма част от покрива върху събраните вътре хора. Част от събралото се гражданство и почетната рота останала извън храма е повалена от взривната вълна. Загиват 134 души, между които 10 генерали, 26 офицери, трима народни представители, жени и деца.

Загива единственият син на доайена на българската войска ген. Данаил Николаев – подполковник Никола Николаев. Трагична и някак злокобна е тази гибел, тъй като оставя без продължение кръвта на този велик офицер и българин.

Поради изместването на ковчега министрите са сред 350-те ранени. Някои от

пострадалите българи

умират от раните си впоследствие. При падането на купола с тавана, моят предшественик ген. Иван Фичев е с липсваща част от черепа. Като по чудо българските хирурзи в София по това време успяват да се справят със сложната задача и той живее до 1931 г. като успява да допише и да издаде трудовете си.

Свикано е спешно заседание на Министерския съвет, на което повечето от министрите са с превръзки. От следващия ден е обявено военно положение. Извършват се масови арести, ликвидирани са много партийни функционери – не само от средите на БКП, а заедно с тях земеделци, както и някои интелектуалци.

Истинските подбудители, организатори и финансиралите това злодеяние престъпници отдавна са зад граница. Макар да получават задочни присъди от българската държава, повечето от тях не получават възмездие на този свят. Някои от

преките извършители на атентата

са убити при престрелки с полицията в следващите дни при обиските и разследването на Българската Държавна Полиция. От тях екзекутирани са Марко Фридман, Петър Задгорски и Георги Коев като това е последната публична екзекуция в България.

Истината е, че България никога не се възстановява след това позорно дело, извършено от безродните комунисти-слуги на Москва. Завинаги се затвърждава и става по-осезаемо разделението на българското общество, което вклиняват в българите леви комунисти – поддържани и платени от Коминтерна.

Прочетете още… Вапцаров между България и Коминтерна