Много често, когато се случва нещо наистина голямо и впечатляващо, определени хора обират лаврите за постигнатото. Същото толкова често обаче едни други хора, които имат не по-малка заслуга за реализирането му, остават някак в сянка. От вторите е и човекът, с когото ще ви срещнем днес в Lifebites.bg. Неговото име е Ал Уордън.
Може би се чудите кой е той и с какво си е заслужил да му обърнем толкова специално внимание днес? Всички знаем, че първият човек стъпил на Луната е Нийл Армстронг. Част от нас си спомнят името и на втория – Едуин Олдрин. Една малка частица от населението обаче се сеща за името на третия член на мисия Аполо 11 – Майкъл Колинс. Той, за разлика от колегите си няма тази възможност – да стъпи на лунната повърхност. Въпреки че също е там – на една ръка (или крачка) разстояние, както се казва. Като верен страж и пазител, той остава в командния модул, след като лунният се отделя и колегите му се устремяват към земния спътник.
Е, в историята има точно 7 човека, последвали съдбата на Майкъл Колинс. По един във всяка една от седемте успешни лунни мисии Аполо. Сред тях е и нашият герой днес – Ал Уордън.
По време на мисия Аполо 15 Алфред (Ал) Уордън е човекът, останал в командния модул, след като спътниците му Дейвид Скот и Джеймс Ъруин се отправят към повърхността на Луната.
Ал Уордън остава съвсем сам в продължение на цели 3 дни
Изцяло изолиран. Без връзка със Земята и толкова далеч от нея, колкото броени хора някога са били. Затова спокойно можем да определим Ал Уордън като най-самотният, изолиран и отдалечен човек на планетата. Или по-добре да кажем извън нея.
През 2014 г. репортерът на ВВС Ричард Холингам успява да се срещне лично с големия астронавт Ал Уордън и да вземе интервю от него. Вижте какво разказва той за своето преживяване, чувства и мисли в Космоса. На гърба на Луната, както самият Ал Уордън казва.
Имате ли усещането, че пилотите на командните модули са пренебрегвани от историята – вие имате работа, която се възприема като по-малко бляскава?
Забавно е. Всички се фокусират върху тези, които кацат на Луната. Но тяхната работа е да вдигнат един камък. Те просто са навън, за да съберат камъни, които след това да донесат обратно и те да бъдат анализирани. По отношение на науката –
набавят се много повече научни факти от лунната орбита
отколкото от повърхността на Луната. Аз например заснех около 25% от лунната повърхност – и това се случваше за първи път. Направих и карта с горе-долу същия размер. Това беше наистина доста информация, с която се върнахме. Всъщност, мисля, че още я търсим…
Любопитно ми е какво се случваше в главата ви, когато лунният модул се отдели от командния и го виждахте все по-малък и по-малък през прозореца, докато изчезна от погледа ви и се спусна на Луната. Какво минаваше през ума ви, докато се случваше това?
Най-напред – желаеш им късмет: „Надявам се да се приземите безпроблемно“. Втората мисъл е: “Еха, радвам се, че си тръгнахте, защото сега цялото това пространство е само за мен!”. И така имах три прекрасни дни в космическия кораб изцяло и само за себе си.
Беше ли самотно това преживяване?
Има разлика в това да си сам и да си самотен. Това са две различни неща.
Аз бях сам, но не бях самотен
Моята квалификация беше на боен пилот от въздушните сили. Така че като тестов пилот – и най-често на бойни самолети, аз бях свикнал до голяма степен да бъда сам. Аз наистина се наслаждавах на това. Вече не ми се налагаше да разговарям с Дейв и Джим (спътниците на Ал Уордън – бел.а.), с изключение на един-единствен път, в който те се появиха (когато орбиталният команден модул беше над мястото за кацане) и аз казах: “Здравейте”. От задната страна на Луната, на мен не ми се налагаше дори да говоря с Хюстън и това беше най-страхотната част от цялото пътуване.
Били сте на четвърт милион мили от дома…
Да, наистина бяхме много, много далеч. Но това, което ме впечатляваше най-много, докато се намирах в лунната орбита, особено в случаите, в които оставах сам, беше, че всеки път, когато се озовавах на гърба на Луната, отивах на прозореца, откъдето можех да гледам
изгрева на Земята
и това беше феноменално. В допълнение на това, имах възможност да се взирам във Вселената от много различна перспектива и по много различен начин, отколкото някой е могъл преди.
Това, което открих беше, че броят на звездите е наистина огромен. Всъщност, не можех да видя всяка звезда поотделно. Беше като една обща пътека от светлина. Намирах това за очарователно, защото то промени моите виждания относно това как гледаме на Вселената.
Има милиарди звезди там – Млечният път, галактиката в която се намираме, съдържа в себе си милиарди звезди, не просто няколко. А има милиарди галактики. Така че какво ви говори това за Вселената? Казва ви, че ние просто не мислим достатъчно мащабно. За мен, това е и самата цел на космическите програми – да разберем за какво става въпрос.
Не Ви ли караше това да се чувствате още по-малък и дори още по-самотен?
О, да. Чувстваш се незначителен. Криех се зад Луната понякога. А това наистина те кара да се чувстваш нищожен.
Казахте, че сте предпочитали да не сте в контакт с Хюстън. Защо?
Нямах нужда някой постоянно да ми дърдори в ушите. Имах много работа за вършене. Имаше много неща, с които се опитвах да се справям. Шеговито казано, ако изникнеше нещо сериозно – със сигурност щях да искам те да се свържат с мен. Но, ако всичко си вървеше по план – нямах нужда да говоря с тях и можех да се концентрирам върху науката, която творях.
Колко зает бяхте? Представям си, че повечето Ви мисли за Земята и Вселената са ви сполетели чак след края на мисията?
Това е забавно. Когато си там горе и наблюдаваш всичко това и осъществяваш цялото това дистанционно наблюдение, правиш снимки и ТОВА, и ОНОВА – наистина нямаш време да мислиш много за случващото се.
Слагаш го в банката си със спомени
и когато се върнеш, започваш да мислиш за всичко това. Аз работех по 20 часа на ден и разполагах само с 3 или 4 часа, за да поспя. Така че не можех да си позволя лукса да седя и да гледам през прозореца, мислейки си: “О, Боже, мога да размишлявам за Вселената и да философствам за това, което е в нея”.
Вие сте един от само седемте човека*, които са били съвсем изолирани в орбитата около Луната. Има ли някакви уроци, които бъдещите астронавти могат да научат, ако и когато се върнем отново на Луната или се запътим към Марс.
Мисля, че вероятно има, въпреки че всеки от нас придоби съвсем различен опит. Урокът, който аз научих беше, че не бива да се сприятеляваш твърде много с останалите от екипажа. За дългия период от време, който прекарах с двамата си спътници, аз разбрах, че съм по-фокусиран да си върша работата, отколкото да си взаимодействам с тях. Ние наистина работехме добре заедно, но не бяхме кой знае колко близки приятели в действителност. И аз мисля, че това ни беше от полза.
*Останалите 6 са пилотите на командните модули на Аполо 10, 11, 12, 14, 16 и 17. Но само пилотите в Аполо 15, 16 и 17 са прекарвали по 3 дни абсолютно сами в лунната орбита.
