ПРЕДСМЪРТНО
Пеньо Пенев
Като летен сън минават дните в самотна безутешност,
линее сетно слънце на смелите мечти
и траурна камбана в тревожна безнадеждност
не стихва сред душата, ридае и звъни.
Аз много те обичах, живях за тебе само,
изгарящата мъка за туй ме днес гнети,
че тъй далеч ще бъда, далеч от твойто рамо,
от скъпия ти образ със милите черти.
Но ти глава не скланяй, но ти носи завета
и спомен най-добър за мене запази.
Прости ми, че оставям песен недопета,
прости ми, че ще лееш горестни сълзи!
Върви напред в живота непоколебима,
пред нищо не отстъпвай в бъдещите дни!
Помни, че те обичам, божествена любима,
пази ми паметта от клюки и злини.
На сън ще те спохождам всяка нощ незримо,
косите ти ще галя с невидима ръка.
Безкрай ще те целувам със жад неутолима,
в очите ти ще гледам стопената тъга.
И сутрин щом проблеснат морните зорници,
с безшумната мъгла и аз ще отлетя.
Тогава отвори ти тъмните ресници
и тихичко продумай: – Със мен си във смъртта!
Един от най-тъжните български поети
Буквално. Животът му е низ от разочаровяния, проблеми и опити за самоубийство. По времето на соца властта премълчава доста подробности за него, за да използва поезията му за свои цели. И защо не? “Поетът с ватенката” Пеньо Пенев с възторг пише за нещата, в които участва – някои от най-големите строителни обекти на времето си.
Роден е на 7 май 1930 г. в севлиевското село Добромирка. Детството му там обаче никак не е щастливо. Приживе дори моли някой ден, като си отиде, да бъде погребан навсякъде, но не и там, където се е родил. Проблемите от ранна детска възраст оставят траен отпечатък върху психиката му. И го обричат периодично да посещава психиатрични клиники, да се бори с депресии и меланхолия, да посяга на живота си.
А иначе спомените за него говорят като за тих и кротък младеж, който се пали само, когато рецитира собствените си стихове. Злата мълва обаче приглася, че той изпада и в гневни състояния, свързани със сбивания и скандали. Започва да пише стихове още като дете, прочува се и като изключителен рецитатор.
Влюбен е в стиховете на Маяковски
Като младеж става бригадир и започва да строи “новия живот” – с негово участие са изградени железопътната линия Троян – Ловеч, язовир Росица и днешен Димитровград. Поетът обиква града и остава да живее в него до края на дните си. Които обаче не са много.
Малко, преди да влезе в казармата, Пеньо Пенев сключва брак, който по неясни причини скоро след това е анулиран. Това е първият повод да се опита да посегне на живота си. Неуспешно. През 1955 г. се жени повторно. Ражда му се и син. Животът на семейството му е обаче много беден, изпълнен с лишения и грижи. И проблеми със здравето на детето. Поетът междувременно започва работа като редактор на в. Стършел и често му се налага да пътува по строителни обекти, за които да пише. Към личните му проблеми се прибавят и тези, създавани от “доброжелателни” доносници.
Тъгата и отчаянието остават постоянните му спътници
Нищо не успява да ги раздели. Един ден през 1957 г., докато Пеньо Пенев е за пореден път на лечение в психиатрията, тъстът му прибира в дома си неговата съпруга и детето им. Това нанася поредния жесток удар върху и без това крехката му психика. В началото на 1959 г. той се завръща в Димитровград и пак прави опит да отлети. Отново неуспешен.
На 27 април 1959 г. поглъща смъртоносна доза лекарство. И след като е сигурен, че този път ще успее, написва последните си редове. На началника на милицията изпраща писмо, в което снема всяка отговорност за смъртта си от своите близки. А на портрет на Маяковски изписва прощалните си слова:
Сбогом.
Идвам при теб, мой бог.
Аз
