Той казваше за себе си, че е господар на смеха и слуга на публиката. И се чувстваше щастлив със съдбата и живота си – “Просто някога, когато ми се усмихна късметът, успях да го хвана и задържа“. Името на Луи дьо Фюнес продължава да вълнува поколения наред киномани и не само. Защото беше клоун в най-добрия смисъл на думата и се гордееше с това.
Роден е на 31 юли 1914 г. в Курбевоа – предградие на Париж. Семейството му има благородническо потекло и произхожда от Испания, по-точно Севиля. Но още преди раждането му, родителите му емигрират във Франция. Като дете Луи учи в едно от най-престижните парижки училища Лицей Кондорсе, където учил още Марсел Пруст, а сред преподавателите се откроява името на Жан-Пол Сартр.
Луи дьо Фюнес обаче не е от онези актьори, за които отрано е ясно какво им е отредила съдбата. Не се занимава с театър като дете, макар искрено да обича актьорската игра.
Голямата му страст е пианото
Изключително музикален, той може да изсвири всичко, дори да го чува за първи път. Още като младеж започва да се изявява в парижките нощни клубове и радиото. Това важи особено за периода на Втората световна война, когато Париж е окупиран от немците. Една вечер немски офицер го заставя да изсвири Лили Марлен. Фюнес не знае мелодията, но добрият му слух и изключителната му музикалност буквално му спасяват живота.
Някъде по това време се жени за първи път, но бракът не просъществува дълго. Има един син, но за него почти не говори през следващите години. Много скоро след развода се среща с Жана Бартоломе дьо Мопасан – племенница на прочутия френски писател Ги дьо Мопасан. Казва, че се влюбва в нея от пръв поглед. Тя казва за себе си същото – че моментално усетила сърцето си как трепти по “момчето, свирещо божествено джаз”… Женят се на 22 септември 1943 г. и оттогава до смъртта му остават винаги заедно.
Жана впоследствие става негов мениджър, импресарио, довереник, най-добър приятел. Винаги е на снимачната площадка, заради което той
постоянно отнася шеги
и злословения от хора, с които работи. Ражда му двама сина, които обаче отказват да поемат по пътя на баща си, за негово разочарование. По-малкият става пилот, а големият избира лекарската професия.
Но да се върнем на времето на Втората световна война. Някъде около сватбата с Жана Луи дьо Фюнес се записва на актьорски курсове. Но там получава все романтични роли, които хич не са му по сърце. Пък и сам си дава сметка, че с ръст от 164 см и оплешивяващо теме трудно може да се наложи като драматичен актьор и то в сферата на романтиката. Ето защо се връща към пианото. Докато дойде време за сценичните му изяви, той успява да запише в биографията си какви ли не занимания – като амбулантен търговец, счетоводител, чистач, ваксаджия, кожухар…
Но както сам казва, в един момент късметът му се усмихва
и той най-после става актьор. Дълго време получава абсолютно невзрачни роли – общо над 70 такива. Тези роли обаче се оказват много важни за него. “Когато бях още неизвестен, аз се опитвах да украсявам с детайли, мимика и жестове малките роли, които ми даваха. Така натрупах известен комичен багаж, без който не бих могъл да направя кариера. Затова, ако трябва да започна наново, не бих се отказал от този свой път“, казва той след време, когато вече е на върха на славата.
Едва на около 40-годишна възраст бива забелязан като талант. И постепенно популярността му започва да нараства. През 1958 г. на екран излиза Ни чул, ни видял, с което Фюнес става популярен и извън Франция. През 1964 г. прави същински фурор с най-емблематичната си роля в Полицаят от Сен Тропе. Това е големият му дебют в света на най-признатите и признато най-големите.
“Появил съм се на бял свят часове след като избухва Първата световна война, а първата си роля в киното получих веднага, щом свърши Втората. Вероятно съм особено важен за нашата планета.”
За повече от 37 години актьорска игра той заснема над 140 филма. А като стана дума за мимиките и жестовете му – изброени са
над 40 различни негови гримаси
във филмите му. И това ако не е майсторство! Замразеният (1969), Зелева супа (1981), Кацнал на едно дърво (1971), Крилце или кълка (1976), поредицата от 6 филма с общо заглавие Полицаят от Сен Тропе, Голямата разходка (1966), Голямата ваканция (1967), Човекът оркестър (1970), Скъперникът (1980), Лудостта на величията (1971)… До утре може да изреждаме култовите заглавия с участието на този изключителен комик.
Често влиза в ролята на тираничен, арогантен, истеричен и безкрайно енергичен миньон. Но като се замислим, зад цялата истеричност на образите му винаги стои едно добро сърце, което в края на филма тържествува над шантавия герой.
Между другото, Луи дьо Фюнес е известен като изключителен перфекционист. Успява да скъса нервите на не един и два екипа с изискванията си всяка сцена да се повтаря ако трябва и безброй пъти, докато стане наистина добра. А като дойде време за премиера на негов филм, отива и се скрива в салона със синовете си и дебне реакцията на публиката. Щом започнат хората да се смеят, той успокоен напуска залата, защото знае, че се е получило както трябва.
А иначе казват, че Луи дьо Фюнес е свенлив
И в същото време доста чепат. Като дете е гонен от училище, задето постоянно пародирал учителите си. Същото се случва и по-късно, когато работи като какъв ли не. Разказва се и една история, че даже на сватбата си с Жана успява да вбеси прочутите си бъдещи роднини от фамилията Мопасан със смехотворните си физиономии пред олтара.
Синовете му споделят, че макар баща им да печели тлъсти хонорари, винаги им държи сметка за всеки похарчен франк. До степен на терор. В същото време Луи дьо Фюнес е доста щедър, когато става въпрос за благотворителност. Вероятно тази спестовност се дължи на комплекс от детството му. Баща му фалира и напуска семейството, заминавайки за далечна Венецуела. Луи трудно преживява тази внезапна раздяла. И затова впоследствие е обсебен от мисълта, че в никой случай не трябва да си позволява да остане внезапно без пари. Даже се говори, че в манията си заравял пари в градината на имението си, но после забравял къде са и повече не ги виждал.
В същото време в личния си живот той бяга от шумотевиците и многото хора. Обожава дома си, жена си, семейството. Не обича да шофира. Ходи на риба и е запален градинар. Даже има хибрид рози, кръстени на него.
На 15 март 1973 г. Луи дьо Фюнес е удостоен с ордена Рицар на почетния легион. След това огромно признание обаче следва тежък период за него. Разболява се и почти спира да снима.
През 1975 г. получава два сърдечни удара
Решава да напусне завинаги Париж, да замине за семейното имение в Нант, да пише мемоари и да отглежда рози до края на живота си. И тогава идва предложението да заснеме Крилце или кълка (1976). Първо отказва. Но по време на пореден кардиологичен преглед му хрумва, че докато линията на сърцето му е крива, нищо не е загубено. Заявява: „Знам каква ще е най-хубавата ми шега… Моето погребение. Трябва да го изиграя така, че да не могат да спрат да се смеят”. Пак по тази тема произнася и друга своя култова реплика:
„Обичам да се разхождам из гробищата. Там срещаш мълчаливи хора, които не пречат на никого.”
Връща се в Париж и в киното, макар и под постоянно лекарско наблюдение. В този период – след като вече здравето му е разклатено, той снима още няколко култови филма, сред които Зелева супа (1981) и Скъперникът (1980). Последният му филм е Полицаят и полицайките (1982). Малко след края на снимките му, на 27 януари 1983 г. кралят на комедията Луи дьо Фюнес издъхва в дома си в Нант от поредния сърдечен удар. Присъединява се телом към онези мълчаливи хора, които не пречат никому. А след себе си оставя празнина, която и до днес сякаш няма кой да запълни. Или поне не по този неповторим начин…
