Благодарение на усилията на българския японист Братислав Иванов през последните години издателствата у нас промениха правилата при изписването с кирилица на японските имена и понятия. За да се доближим максимално до автентичното произнасяне на фамилията на големия японски поет Мацуо Башьо например. А не както допреди това го наричаха тук – Башо.
Може и да ви се струва маловажно. Но за човек като Братислав Иванов всичко, свързано със Страната на изгряващото слънце, е от значение. Все пак, той е посветил живота си на изучаването на нейния език и култура. Завършил е японистика в Московския държавен университет. Специализирал е в Института за японски език към Японската фондация. Автор е на редица книги за японската цивилизация.
Ако сте почитатели на японската поезия, вероятно сте се докоснали до
красотата на хайку тъкмо чрез Братислав Иванов
и неговите преводи. Или пък сте сред студентите от Софийския и Великотърновския университет, на които е чел лекции по Теоретична граматика на японския език. Тогава сигурно ще знаете, че преди да излязат неговите речници, у нас на практика не е имало японско-български и българо-японски такива.
Заради целия този академичен принос и заради своята отдаденост в разпространяването на японския език в България, Братислав Иванов е награден с Ордена на изгряващото слънце от името на японския император Акихито.
И макар да е директор на Българо-японския образователен и културен център към 18-то СОУ Уилям Гладстоун в София, японистът продължава да пише. Запознавайки ни още по-отлбизо с Япония. Тя, оказва се, е все така необятна. Затова и Братислав Иванов вече мисли за следващата си книга за нея. А само преди броени дни излезе последната му засега – Митология на Япония. Тъкмо от нея започваме разговорът ни…
Конкретният повод да Ви потърсим е представянето на новата Ви книга – Митология на Япония. Какво могат да научат читателите от нея?
През 1903 г. френският учен Анри Дюмолар, поканен да помогне за реформирането на японската образователна система, издава книгата Le Japon politique, économique et social, в която пръв обръща внимание на причините за различния манталитет на европейците и японците. Дюмолар посочва две основни причини за тези различия –
религията и митологията
От днешна гледна точка, особено след изследванията на К. Г. Юнг за колективното несъзнавано, е очевидно, че изучаването на коя да е култура трябва да започне с религията и митологията. Целта на моята книга е да запълни една празнота в българската японистика – липсата на системно изложение на изконните японски митове и тяхното взаимодействие с будизма, който в Япония е сравнително късно явление.
Всяка година се радваме на Ваша книга по темата Япония – били те авторска, или преводи. Като че ли е неизчерпаема вселена. Какви са Вашите ориентири в нея?
Темата за Япония наистина е неизчерпаема вселена. Моето внимание винаги е било ориентирано към проблемите на комуникацията – език и културен контекст. Следващата ми книга ще бъде за японския манталитет.
Днес е модерно да се говори за дзен. Какво е дзен в контекста на японската култура, всъщност?
Трудно е да се даде определение на дзен и като че ли никой европеец не е успял да го направи. Преди всичко дзен е медитативна практика, целта на която е постигането на просветление (сатори) – феномен, който Юнг разглежда като пробив на несъзнаваното към съзнанието.
Според дзенбудистите сатори може да се определи като проблясък на интуитивно озарение, което се намира извън границите на логическите обяснения. В контекста на японската култура особен интерес представляват принципите на дзен естетиката. Тъй като тук често се включва какво ли не, ще уточня, че основните принципи са: асиметрия, строгост, простота, сдържаност, естественост, свобода и покой.
Наскоро се наложи да обясня какво е хайку на човек, който не беше чувал за този жанр, камо ли за енергията отвъд думите в метафорите на тази поезия. Как си обяснявате Вие – има ли достатъчно познания у нас за японската култура и литература, примерът, който дадох, дали е изключение? И как бихте разказали вие за хайку на незапознатите с Япония?
От гледна точка на формата, хайку представлява неримувано тристишие, в което ритмичната организация се основава на редуването на реални и тихи мори по формулата 5+3/7+1/5+3. Мората е минимална фонетична единица, която може да има ударение, различно от ударението на съседните такива единици.
Стремежът на поетите, пишещи хайку
е да създадат словесен образ, сякаш застинал във времето, образ, наподобяващ митологичните разкази, в които някога и сега се сливат в непреходното винаги. Вечният гарван, кацнал на гол клон в есенната вечер; вечният славей, пеещ сред клоните на цъфналата слива; изначалната тишина, нарушена внезапно от скока на жабата и т.н.
Често се казва, че за хайку думите са тесни, че хайку ни отвежда в пространство отвъд думите. Това е вярно, но не е специфична характеристика на хайку.
По принцип, всяко изкуство ни отвежда в пространство отвъд изразните си средства. За съжаление, в България мнозина или изобщо не са чували за хайку, или имат само смътна представа какво е това.
В същото време, има много жажда, много любопитство към книгите Ви. Чакани са с нетърпение, както се убедих от коментари във Фейсбук. Съответно, има и голям интерес към Япония. Вие самият как започнахте да се интересувате от нея?
Аз станах японист по стечение на поредица от благоприятни събития. Първото от които е, че случайно попаднах на руския превод на книгата на W. G. Aston – A history of Japanese literature, която е издадена през 1899 г., но не е изгубила значението си и до днес. Нейният превод на руски език пък е издаден през 1904 г.
Японците често стават жертва на природни катаклизми. И преди сте казвали, че се изправят след всяко бедствие благодарение на своето усещане за общност. Заради това, че казват ние там, където европеецът казва аз. Защо това е предимство? И дали ние, българите, с нашия балкански манталитет можем да открием сходство повече с тях, или сме индивидуалисти като европейците?
Янагита Кунио, наричан бащата на японската етнография, отделя специално внимание на влиянието, което островният характер на страната оказва върху склонността на японците към изграждането на малки общности. Привързаността им към групата се обяснява метафорично с полета на прелетните птици, които се държат заедно, защото отделянето от ятото е равносилно на смърт. Не бих искал да изпадам в национален нихилизъм, но ние, българите, като че ли сме повече склонни да се разединяваме, отколкото да се обединяваме.
Разкажете ни повече за душата на думата – котодама…
Това е старинно вярване, същността на което е, че думата съдържа духовна енергия, наречена тама/дама. Когато произнесем думата, тази енергия се освобождава и придобива самостоятелен живот, като може да променя събития и дори съдби. За първи път терминът котодама се появява в литературните паметници от периода Нара (710– 784).
Японците са интересни и със своя култ към природата, както и с култа към предците. На какво можем да се поучим от тях в това отношение, от тяхното светоусещане и ценностни ориентири?
Японците винаги са възприемали себе си като част от природата, а не като венец на творението. Човекът и неговата среда представляват континуум, без човекът да доминира. За средновековното изобразително изкуство например са характерни т.нар. силуетни изображения на човека, който се разглежда не като централен елемент, а просто като един от елементите на картината. Култът към предците има сложни корени, свързани както с изконната религия, според която мъртвите предци бдят над живите, така и с конфуцианството, което има изключително силни позиции в Япония. Мисля, че можем да се поучим и от двете споменати особености на японската култура.
У нас често срещаме схващането, че японците са странни. Чувала съм дори определения като извратени. Това отричане на другостта ли е? Как си го обяснявате?
Според мен това е балкански вариант на претенциите на западния свят за монопол върху Разума, както се изразява Жан-Пиер Вернан. То е и отричане на другостта, но най-вече е просто проява на ниска култура, когато става дума за изрази от типа на извратени.
Вие сте посветили толкова много на връзката ни с Япония и нейния език! Допреди да излязат речниците ви, реално не е имало японско-български и българо-японски речници. Защо тази връзка е важна?
Интересът на българите към Япония и японската култура е много голям, а нашата японистика далеч не е в крак с него. В някои отношения изоставаме от западния свят и Русия с повече от сто години. У нас все още няма дори кратка история на японската литература. От японската култура можем да научим много неща, сред които е и нещо, което според мен много ни липсва – стремежът към хармония със заобикалящия ни свят.
При преводите как успявате да предадете с кирилица японското звучене? Какви особености има това?
Често това е невъзможно. Японските срички са отворени, т.е. винаги завършват на гласна. Думата България например на японски звучи като Буругария. Освен това правилата на Института за български език за транскрибиране на чужди думи са твърде консервативни и допускат само буквосъчетания, които се срещат в нашия език.
Имате ли любим йероглиф?
Йероглифът за хармония, с който се записва едно фундаментално понятие в японската култура.
А любимо хайку, след като сте превели вече толкова много?
Въпросите за любимата ми книга и любимото ми стихотворение винаги са ме затруднявали. Нямам единствен отговор, но ето едно хайку от Йоса Бусон:
Няколко птици,
в далечината – вода.
Гласове на цикади.
Кои японски автори бихте препоръчали на прохождащите в японската литература и защо?
Моят любим автор е Акутагава Рюноске. За съжаление, у нас са преведени от Силвия Попова само няколко негови разказа. Бих препоръчал преводите на Дора Барова, която е истински майстор на преводаческото изкуство.
А какво бихте ни посъветвали, ако ни предстои пътуване до Япония, за да ни подготвите за културните различия?
Само един съвет – бъдете добронамерени и смирете егото си. Това са качества, които японците ценят изключително високо. Ако ги разпознаят във вас, японците ще ви простят всички грешки и ще ви помогнат да преодолеете т.нар. културен шок.
