Орхан Памук: Сладкодумецът, виждащ света чрез книги

Животът на Орхан Памук – първия турски писател, на когото през 2006 г. е присъдена Нобелова награда, е низ от последователност и обрати. Тази година навършва 65 години. Което означава, че цели 43 години са минали, от 22-рата му година, когато се отказва от детската си мечта – рисуването. Тогава

Орхан Памук решава, че няма да бъде художник

Нито инженер или архитект, макар да е учил архитектура в Истанбулския технически университет. Нито пък журналист. И се посвещава на писането!

До 30-та си година той живее с майка си в стайче, пълно с книги. Не че фамилията му е бедна. Напротив – с добро положение е, тъй като дядо му бил богат предприемач, а баща му – първият изпълнителен директор на турския клон на IBM. Но самият Памук няма работа и избира писателското отшелничество.

За сметка на това, то си има постоянен адрес. Защото, с изключение на трите години, прекарани в Щатите (когато посещава Колумбийския университет в Ню Йорк и Университета на Айова), Орхан Памук

все още живее в същата сграда

в Истанбул, в която е отраснал и се разхожда по същите улици.

Докато търси пътя си като автор, той се сблъсква постоянно с тревогата, че ще се провали. Този период продължава близо 10 години. Ала днес светът го познава като един от най-сладкодумните разказвачи.

Книгите му са всеобхватни като тематика, всяка – различна от предходната. Но рядко под 300 страници. Обикновено са даже в двоен обем. Сред изключенията са например Невинният и сантименталният писател (едва 160 страници) и Червенокосата (малко над 280 страници). Така е при сладкодумието.

Орхан Памук е известен и като автор, който държи да одобри всяка своя международна корица. Рисува сам тази на Странност на ума, а в Червенокосата лично е одобрил рисунката на жена, свързана със заглавието.

Най-необичайната му книга

обаче е не с корица, а… на живо. Това  е Музеят на невинността, създаден от автора по едноименния му роман. Основната идея на този проект е да реконструира с реални обекти историята от книгата. Витрините му носят имена на нейни глави. И разказват много за Истанбул от 70-те години на ХХ до началото на XXI век. Освен за музея на Памук, светът говори много и за делото Памук.

Заради свое изказване от 2005 г. във връзка с арменския геноцид в Турция, писателят е обвинен в обида срещу турската власт. Въпреки това, той не се поколебава да повтори мнението си в своя реч:

“Повтарям, казах силно и ясно, че 1 милион арменци и 30 хиляди кюрди са били убити в Турция.”

Тогавашният еврокомисар по разширяването Оли Рен определя делото Памук като лакмус за ангажимента на страната по критериите за членство в ЕС. В международната реакция в подкрепа на автора се включват негови световно известни колеги като Габриел Гарсия Маркес, Гюнтер Грас, Джон Ъпдайк… В последствие обвиненията към Памук отпадат.

Остават само нашите подозрения, че той определено е сладкодумен разказвач. Да си припомним защо с любимите ни негови цитати!

“Съдбата на Истанбул е моята съдба. Чувствам се свързан с този град, защото той ме направи това, което съм. Описвам Истанбул, когато описвам себе си, и описвам себе си, когато описвам Истанбул.”

“Изкуството на романа се опира на нашата способност да вярваме едновременно в различни противоречащи си истории.”

“Всеки живот е единствен и безподобен… Всеки разказ е разказ, защото е единствен и безподобен. Всеки писател е по своему нещастен писател.”

“С годините все повече укрепва вярата ми, че функцията на литературата не е толкова в това да описва света, колкото да вижда света чрез думите. От момента, в който писателят започне да ползва думите, както се ползват цветовете за създаването на една картина, той преоткрива за себе си колко смайващо и фантастично място е светът и същевременно, разчупвайки езиковите закостенелости, открива собствения си глас. Ето защо, за да погледнеш на света като дете, са необходими лист, писалка и оптимизъм.”

“Ще проумееш най-сетне, че еднаквото мислене на хората е причина за всичките злини по света, сиреч, за това,че бедните са тъй бедни и глупави, а богатите тъй богати и умни, за грубостта, жестокостта и бездуховността, сиреч, за всяко нещо, предизвикващо у тебе желание да умреш и да се чувстваш виновен. Ти вече предусещаш, по-добре ще ти е, ако си зъл и неморален тук, където всеки оглупява и умира, преструвайки се на морален.”

“Модерността значи свръхизобилие. Живеем във време на масово произвеждани стоки, които просто се появяват в ежедневието ни, стоят на масите ни, по стените ни. Използваме ги – повечето от нас дори не ги забелязват – и след това те отново изчезват незабележимо, без фанфари.”

“Винаги съм твърдял, че в сърцето на романа лежи способността на човек да се сравнява с другите. Когато започнеш да се идентифицираш с някой, който е различен от теб, който дори е от съвсем друга култура от твоята, започваш да разбираш нещо. Разбирането е основата на толерантността.”

“Себененавистта е ОК. И аз я изпитвам. И това наистина е ОК. При нея лошото е, ако не знаеш как да се отървеш от нея, как да я управляваш. Себененавистта всъщност може да е хубаво нещо, ако успееш да прозреш какъв е механизмът ѝ, защото това ще ти помогне да разбереш останалите.”