Сартр, който каза, че Адът – това са другите

Има една история, която се разказва за Чарли Чаплин. Тя е от времето, когато напуснал САЩ и се озовал в Париж. Запитан бил от журналисти как възнамерява да използва престоя си. Чаплин отговорил: “Бих искал да обядвам със Сартр и Пикасо. С двамата едновременно“. Не знаем дали такава среща наистина се е състояла – според някои източници да, според други е спорно. Но е факт, че големият артист наистина се е познавал с прославения художник и най-знаменития от живите тогава философи.

А споменатият Жан-Пол Сартр е безспорно един от най-значимите и изтъкнати представители на съвременната философия. Оказа се обаче, че да бъде представен и описан като човек не е много лесно поради противоречивата интерпретация на неговата биография. А тя наистина се люшка между не една и две крайности. За доста подробности, но и немалко крайности става дума в представянето на Сартр от Пол Джонсън в известното му произведение Интелектуалците. Част от фактите, които ще прочетете по-долу, са взети именно от тази книга.

Жан–Пол Сартр е роден на 21 юни 1905 г. в Париж

в обикновено семейство. Баща му – морски офицер, умира от тропическа треска в Индокитай, когато бъдещият философ е само на 2 годинки. За детето той не е нищо повече от “снимка в стаята на майка ми“, както ще казва след време. Друг път Сартр признава:

„Ако бе останал между живите, баща ми непрекъснато щеше да ми се налага и личността ми не би се развила свободно. За щастие той почина млад”.

Детските си години Сартр определя като същински рай. Майка му е „добрата дева“, той не познава насилието и омразата (макар по-късно в произведението си Думите да твърди обратното, за ужас на майка си. На 4-годишна възраст, след прекаран тежък грип, на дясното му око излиза ечемик и то не се възстановява. Носи очила с дебели стъкла, а на 60 години напълно губи зрението си. Въпреки това Пулу, както го наричат близките му, израства като обичано, обгрижвано и разглезено дете.

Когато тръгва на училище разбира, че е

живял в лъжа

До момента той е “обожаваният малък принц“, но тогава му се налага да познае своята грозота. Нисък, с широк гръден кош, голяма физическа сила, твърде широко лице, а сляпото му око му придава уродлив вид. “От това откритие аз така и не се възстанових“, изповядва той. Грозотата се превръща в клеймо. “Грозен съм” звучи като “Аз съм онеправдан“. И нищо чудно, че грозното (в различни форми – лепкаво, гниещо, погнусяващо) е предпочитан обект на цялото му творчество.

Сартр получава най-доброто образование за времето си. Учи в лицея Анри IV в Париж, в лицей в Ла Рошел, в Екол Нормал, в Сорбоната. Последният период е изпълнен с четене, разговори, филми, разходки. Среща се с Пол Низан, Реймон Арон, Жорж Полицер, Морис Мерло-Понти и други известни хора по това време, някои от които стават негови приятели. Изгражда си навика да

чете по 300 книги на година

Среща и жената, която е до него до края на живота му, въпреки че връзката им е повече от свободна и бурна. Това е известната френска феминистка, писателка и философ Симон дьо Бовоар.

След военната си служба Сартр става преподавател по философия в Хавър. Пише много – пиеси, романи, разкази, стихове, философски есета, безброй писма до жени. Убеждава се, че обединяването на белетристика и философия е правилната посока за него. Не закъсняват и първите публикации – Погнусата и Стената. Изразявайки леви политически убеждения, той пише:

„Да бъдеш ляв означава да се сдобиеш с очи за изпадналите в немилост, да бъдеш чувствителен към несправедливостта, насилието, жестокостта – всичко, което създава нещастието на другите.“

През 1939 г. е мобилизиран и влиза във френската армия като метеоролог. През 1940-та обаче е пленен. След 9 месеца живот като военнопленник е освободен заради крехкото си здраве. Тогава той обръща поглед към Съпротивата.

След войната Сартр е значително по-активен политически

Обявява се против расизма и преследването на негри в САЩ, против “мръсната война” във Виетнам (като сравнява американците с нацисти) и Алжир, симпатизира на Кастро и революцията. “Страната, излязла от огъня на кубинската революция, е съвършена демокрация“, казва Сартр. А за близката до нас титова Югославия пише: “Моята философия, превърната в реалност“. Ласкави са отзивите му след гостуване при Мао дзе Дун в Китай. Такива са и след първото му гостуване в СССР през 1954 г. Но по-късно сам признава, че не е бил обективен в оценките си.

През 1968 г. Франция е разлюляна от протести и стачни действия на студенти и работници. Младите хора се обявяват против консервативния модел на управление и прокарват прогресивни идеи за равенство, човешки права и сексуална разкрепостеност. Жан-Пол Сартр застава на страната на студентите. Той е единственият, допуснат в Сорбоната от завладелите я студенти. “Насилието е единственото средство, което остава на студентите, за да не бъдат погълнати от системата на бащите си“, казва той. И изрича лозунга, който печели голямо одобрение:

“Забранено е да забраняваш“.

Изобщо, през целия си живот Сартр се отъждествява с младите (в частност със студентите). Той оставя учениците си да правят каквото искат с оправданието, че “индивидът е изцяло отговорен за постъпките си, той е в правото си да критикува всеки и всичко“. Момчетата могат да не носят униформи, дори им се позволява да пушат в час.

Дневникът е излишен, няма наказания

Сартр е още бонвиван по душа. Обича уискито, джаза, момичетата и кабарето. Работи по цял ден, пише постоянно. Но през нощта е различен – весели се, често се напива, става агресивен. За да се справи с огромния обем работа и напрежение, прекалява с алкохол, наркотици, секс.

Но кое е истинското лице на Сартр? То трябва да е някъде между детето Пулу, правещо гримаси пред огледалото и помъдрелия философ, осъзнал, че трябва да гледа отвъд огледалото. А този философ има изключително интересни виждания за живота и човека.

Заветното му кредо е “Човек е това, което не е” (той е проект на своите възможности). А екзистенцализмът е почвата, която се оказва благодатна за разсъжденията му. Това е философско течение, създадено от Сьорен Киркегор в края на 19 век, което определя човека според действията му.

Екзистенциализмът не е просто философия за четене, а лудост

на която да се наслаждаваш. Писателят е обвързан с времето си. Творчеството на Сартр е критичното огледало, способно да покаже човешкия образ отвътре. Неудържим порив на отрицание:

• НЕ на материалния свят, на природата, множаща се като раково образувание;
• Казва НЕ на другите, на съзнанието и погледа на другия – това е АДът;
• Обявява НЕ на детераждането и сексуалността – лепнеща, вероломна;
• Определено НЕ дава още на литературната слава, на рутината и йерархията, на кариерата.

“За да съществува човек, трябва сам да избира себе си. Човек изцяло и неизбежно е обречен на непоносимата необходимост да създава собственото си съществуване”. (Битие и нищо)

Човекът е абсолютно свободен и всичко, което прави, зависи от индивидуалния му избор. “Той е осъден на свобода“. От живота му сред другите произтича отчуждението. “Погледът” на другия “открадва” от мен моя свят, другият ме вижда отвън. Разглежда ме като вещ (като мастилница на масата), стреми се да ме подчини, обезличи, опредмети. Оттук

Адът – това са другите

Те са пречка и заплаха за личния живот.

Писател, публицист, философ. Сартр е за “ангажираната” литература, която не съзерцава света, а го трансформира. Изпитва ненавист срещу буржоазията и покварата. Разностранно и задълбочено тълкува свободата като човешко право, липсата на нравствени ориентири, опустошената личност.

През 1964 г. му е присъдена Нобелова награда за литература, която той не приема – израз на протест срещу буржоазните стойности и отказ да бъде интегриран в системата им. Умира на 15 април 1980 г. в Париж, а над 50 хиляди души го изпращат в последния му път.

Вижте още за Ада, произлизащ от собственото его, не от другите