Единственият нобелов лауреат с български корени – писателят Елиас Канети, е роден в Русе. Престижната награда му е присъдена в раздел литература и е за цялостното му творчество. Което има наистина куп заслуги.
Но покрай рождения ден на автора на 25 юли си струва да погледнем на произведенията му от малко по-различен ъгъл. И да потърсим спомени именно за Русчук, както тогава са наричали крайдунавския ни град. През 1905 г., когато Канети се появява на бял свят,
Русе е космополитно място
Разположен на важен кръстопът, в следосвобожденска България градът е средище на всякакви култури, народности, съдби.
“Беше чудесен град за едно дете”, пише Канети в автобиографичната си книга Спасеният език. “Там живееха хора от най-различен произход и само за един ден можеха да се чуят 7-8 езика.”
Самият Елиас израства в дом, където звучат български, турски, гръцки, румънски, руски, албански, арменски, цигански. И разбира се – бащиният шпаньолски (изчезващ език, говорен от евреите, заселили се от Испания на Балканите след прогонването им от Иберийския полуостров през ХV век).
“7 или 8 различни езика се говореха само в нашия град. Всеки разбираше по малко от тях, всеки изброяваше езиците, които знае. Беше особено важно да се владеят много езици. С познаването им можеше да спасиш живота си или живота на другите.”
Дядото, на когото е кръстен писателят
дори не може да пресметне на пръстите на двете си ръце колко езика владее. Според някои сведения са близо 20!
И като стана дума за рода на Канети, фамилиите на неговите предци са играли важна роля в обществения живот на Русе десетилетия преди Освобождението. Дядо Елиас Канети и двамата му братя Абраам и Моис са родени в Одрин. Но се преселват в Русе, където Абраам дори е назначен за консул на Австро-Унгария.
Тук бащата на писателя – Жак Канети, среща бъдещата си съпруга – Матилда Ардити. Тя е внучка на видния русенски историк и просветител Аврам бен Израел Розанес-Абир. По майчина линия.
А по бащина е наследник на едно от най-старите и заможни шпаньолски семейства у нас. Родът Ардити е сред основателите на еврейската колония в Русе в края на ХVIII век. През четирите века преди това пък представители на фамилията са съдебни лекари и астрономи в Арагонския кралски двор.
Тъкмо от майка си
Елиас Канети попива любовта към Русе
И към литературата също. Матилда му показва черницата в родния ѝ двор на ул. Добруджа 4, където като млада е открила удоволствието от книгите. Среща го с творчеството на Шекспир и Стриндберг и така събужда копнежа на сина си по буквите.
Самият Канети е роден в къщата на русенската ул. Ген. Гурко 13. Но спомените му са за търговската сграда на семейството му – Дом Канети – магазинът на фамилията на бул. Славянски 12 (някога улицата се е казвала Митарна).
Дядото и бащата на писателя търгуват със стопански инвентар, семена, зърно. И фирмата Канети по тяхно време е с филиали във всеки по-голям град в България. Нобеловият лауреат описва този магазин в книгата си Спасеният език така:
“Думата, която често чувах, бе ла бутика, произнасяна с усърдие и нежност. Така наричаха кантората, където дядо ми и неговите синове прекарваха деня. Разположена бе на стръмна улица, която се спускаше от високите богаташки квартали право надолу към пристанището.”
Сградата, строена през 1898 г. от русенския архитект Негохос Бедросян, е запазена и днес. Обявена е за паметник на културата и се използва от Дружество Канети за концерти, артистични събрания и представления.
Канети остава тук
… едва до 6-ата си година. После, през 1911 г., семейството му се мести в Манчестър, където баща му иска да се включи в бизнеса на шуреите си. Само че внезапно умира година по-късно.
Казват, че първите 7 години са най-важни. И писателят е доказателство за магическата сила, с която спомените от тях се запечатват в нас завинаги.
Когато след години в Берлин Канети се запознава с пристигналия от Париж руско-еврейски писател Исак Бабел, той е поразен от неговите Одески разкази. В своята втора автобиографична книга Факел в ухото, Канети описва как тези разкази го връщат към родния град:
“Пъстротата, неподправеността и силата на Бабеловите Одески разкази бяха като че ли подхранени от собствените ми детски спомени… Само един град, разтворен към света, ми бе свиден.”
В този град бъдещият нобелов лауреат
научава български от слугинчетата
в дядовата къща. Слуша на български първите истории за селските животни и за героите от българските народни приказки.
С русенските деца преживява и едно от най-големите вълнения на тогавашните времена – преминаването на Халеевата комета край Земята през 1910 г.
“Спомням си нощта, през която ние, децата, можехме да не си лягаме, защото светът щеше да загине. И аз мисля, че чувството ми за апокалиптичност, за ужасна гибел, бе определено до голяма степен от това преживяване.”
Това са само първите 6 години от един славен и дълъг живот. Тепърва му предстои да загуби баща си. Да се мести с майка си и братята си из Европа, да следва химия, да завърши Виенския университет с докторат.
Да се ожени за писателка
И да избяга от нацистка Австрия в Лондон, където ще напише най-известната си книга (философския труд Маси и власт) и ще срещне любовта на няколко пъти. Веднъж в лицето на австрийската художничка Мария-Луиза фон Мотесицки. И втори път – в това на ирландската поетеса Айрис Мърдок.
Ще се ожени още веднъж – за два пъти по-младата от него реставраторка Хера Бушор, заради която ще се върне в Цюрих и от която ще има дъщеря. Там ще посвети последните 20 години от живота си на своята автобиография. От чиито страници светът ще научи за детството в роден Русчук.
Освен за крайдунавския град, Канети ще запази
топли спомени и от Варна
и околностите ѝ. Успява да иде до Черно море, когато е 10-годишен. Първата световна война тъкмо е избухнала, а момчето пътува с майка си за България и вместо за войната, мисли за морето и митовете, свързани с неговите вълни.
66 години по-късно ще стане единственият нобелист на България. В негова чест Русе кръщава площад на името му. А също и цяла професионална гимназия – тази по икономика и управление. За 110-годишнината от рождението му ще издигне и паметник на Канети, със сова, кацнала на рамото му, като символ на мъдростта на писателя. Онази, с която ражда думите:
“Най-голямото усилие в живота е да не свикваме със смъртта.”
