За много хора чистенето е неприятна работа. Не и за мен. Чистофайството ми е ставало повод за много шеги, някои – с намеци за обсесивно-компулсивно разстройство, други – сравняващи ме с Моника от Приятели.
В периоди, когато съм деляла покрив със съквартиранти или с партньор, дори се е налагало да се извинявам за вманиачаването си. Но днес не мисля да се извинявам на никого. Искам да благодаря. На чистенето. За уроците.
Покрай него получих просветление за начините, по които се стичат много неща в живота. Затлачвания. Лутания. Поводи за срам. Но и за начините, по които човек се калява в опитите си за щастие. И по които се учи да се изправя след времето, прекарано на пода.
Един от най-важните уроци, които
чистенето ми даде
определено е, че сбогуването не е непременно нещо страшно. И това важи за сбогуването както с непотребни вещи, така и с натоварващи хора.
Разчистването е важна стъпка от правенето на място за нови неща в живота ни. Отървава ни от онова, от което нямаме вече нужда или което дори ни спъва да продължим напред.
Някога то може да е имало голямо значение за нас. Избелели дънки от лятото, когато… Празно флаконче от парфюма, с който… Познанство, което някога…, но днес…
“Задръжте само вещите, които ви носят радост”
съветва Мари Кондо в бестселъра си Магията на подреждането.
След няколко мащабни премествания за кратък период от време, разбрах какво има предвид тя с метода КонМари. Днес освен излишни кашони, отказвам да мъкна в живота си и хора, които не биха направили същото за мен. За сметка на това,
да държа на наистина важните неща
и взаимоотношения е вторият безценен урок, който получих от чистенето. Усъвършенствах се в сортирането на онова, което дарява дните ми с радост и красота. Стари кецове, с които се чувствам сякаш все още мога да покоря света. Приятелства, които топлят сърцето ми. Връзки, в които да бъдеш себе си не е лукс, а гаранция за щастие.
Все големи истини, до които се докосвам чрез чистенето. Тогава, когато най-често си припомням, че
малките неща
са най-съществените. Защото разтребването помага да откриеш какво действително има стойност за теб. И обикновено това се оказват все малките неща. Дрънкулките в чекмеджетата на бюрото.
Или пък загниваща дъска за рязане, която съм делила при съжителството с любим човек. Мястото ѝ не е на боклука, а на рафта. Боядисана с тебеширена боя и използвана за размяна на съобщения в седмиците, когато разминаванията са повече от срещите.
Или отчупило се крайче от патерицата на приятел, който, накуцвайки, се е отзовал в тежък момент. За някои е боклук, за мен – неделима част от ключодържателя ми. Парченце истинска история, моята собствена. Онази, която е минавала и през периоди на хаос. Днес мога да говоря за тях с лекота, защото от чистенето научих, че
всеки човек замита нещо под килима
И всички ние крием своята малка кочина, срамувайки се от нея и страхувайки се, че някой ден тя ще излезе наяве. Хора сме, все пак. Не самоходни прахосмукачки.
И като такива, под диваните или зад печките си, по фугите или в ъглите си имаме своите прашасали, мухлясали, болни местенца. Както и сфери, в които не се гордеем от себе си. Мръсната тайна, заради която сме се развели, не говорим повече с родителите си или сме спрели да поздравяваме съседите си.
Каквото и да е причината за хаоса в живота ни, нормално е той да съществува в определени етапи от развитието ни. Не от него трябва да се срамуваме, а от страха да се придвижим напред. Да посегнем към сапуна и четката, да излъскаме тъмните кътчета и да позволим на истината да излезе наяве, изисква воля. Което ме подсеща за следващия урок.
Да не се предавам
също е нещо, което усвоих, благодарение на чистенето. Няма да забравя една топла забележка, направена от моя дядо, когато беше още жив. Видя ме, че подминах паднала на пода хартийка, която очевидно беше за изхвърляне. И приятелски ме посъветва да я вдигна от там и да я занеса до кофата за боклук. “Но тя не е моя”, възпротивих се.
Вече не помня какво ми отвърна дядо. Със сигурност оправданието ми не мина. Беше факт, че хартийката стоеше на пътя ми. И това, че някой друг я беше оставил там, не я правеше по-тежка. Така че, защо да си затварям очите за нея?
Защо да я подритвам неодобрително? Да отлагам да я вдигна. Или още по-лошо – да се предам на идеята за хаоса, сътворен от някой друг. Вместо да положа усилието да направя света такъв, какъвто бих искала да бъде.
Чистенето на моменти може да е тежка, неприятна работа. Но все някога трябва да бъде започната. А после – и довършена. Упорито, отговорно, стъпка по стъпка. В името на един по-разчистен път към щастието.
Не нечие друго, а моето собствено.
