Защо интересът към историята идва с възрастта

1
историята
В училище никой не ни е разказвал, че великите владетели са грешали от любов.

Историята може и да е скучна за някои. И аз бях сред тях. Особено в училище. С годините след него обаче по някаква причина тя започна да има все повече значение. Да ме вълнува.

Откритията сред старите страници и ретро фотографии, песните, танците, че дори и дизайнът от отминалите епохи, погледнати под подходящия ъгъл, съдържат ако не важни, то поне докосващи откровения. Като тайна, предавана от уста на уста, стигат до нас. До мен. До онези, които са развили сетивата си за нея.

За онази аура на историята, която кара човек да се чувства специален. Толкова малък и толкова важен едновременно. Усещане, което идва с годините.

С възрастта егото отстъпва

място на разбирането колко много вселени има около нас. И преди нас. Осъзнаваме по-ясно преходността и участието си като брънка от една нескончаема верига. От нанизани в епохите и в отделните човешки животи повторения – на влюбвания, грешки, упования. Които ни правят толкова еднакви. Предвидими и все пак продължаващи да изненадват. Понякога дори самите себе си.

“Шокиращо е колко неща научаваш от социалните мрежи за развитието на типичните интереси на хората”, отбелязва британският учен Стивън Уолфрам. “Те говорят по-малко за видео игри с напредването на възрастта и повече за политика.

Уолфрам, който е създател на търсачката Уолфрам алфа, използвана от Apple и Microsoft, изследва

развитието в интересите

на двата пола, като използва данни от Facebook. Откритието му за политиката, която вълнува потребителите в по-зрелите им години, ми напомня донякъде за моето преоктриване на историята.

историята
Откритията сред старите страници и снимки съдържат докосващи откровения.

Защо сега, когато ми остава все по-малко време, питам се. Защо не навремето, когато можеше да наваксам с нея толкова много?

Вместо това гледах на учебника, биографиите и историческите книги не като на пазители, а като на грабители на време. Посягах към тях по задължение и от страх – че ако не се поуча от историята, току-виж невежеството ми рестартира Втората световна война.

Насилвах се да бъда очарована. Като преяла котка, пред която размятат скучна играчка. Очите ми четяха, но не и сърцето или мисълта ми. Тях като че ли нищо не можеше да ги изкуши.

Разбира се, тогава никой не ни е разказвал, че великите владетели са грешали от любов. Че

историята може да бъде роман

басня или просто куплет от песен. И че всеки човек, от най-обикновения до най-знатния, е ходеща частица от нея. Въплътила в себе си всичко, което този свят вече е виждал. Но и носеща надеждата, надграждането, онзи а-ха момент, който движи света напред.

Историята може и да е скучна за някои. И аз бях сред тях. Докато не спрях да гледам назад, към прашасалото време, със страх и обвинения.

Тогава започнах да я виждам пред себе си – застанала на собственото ми място – гола, ранима, с човешки облик. Да протягам ръце, за да погаля все по-близките ѝ очертания. И да разбирам, че може би това е, което всички правим с историята – оценяваме я едва когато самите ние натрупаме такава.


Прочетете още… Късчета от България, разхвърляни по света

СПОДЕЛИ
Предишна статияГлътка свеж въздух: Свободата на падъл борда
Следваща статияВреме за поезия: Дора Габе – Обич
Агент 3.14
Извинете, че не мога да ви се представя с истинското си име, но рискувам да обрека на провал любимото ми занимание – наблюдаването под прикритие с цел описването без цензура. За себе си ще кажа само, че в работата си минах през всички клишета: от стажанта, който виси с часове пред вратата на главния редактор, през сервитьорчето в щатски ресторант или фрийлансъра в сивата икономика, до престижните издания и позиции. Много по-ценен обаче ми е опитът, натрупан по заведенията, улиците, мотрисите на градския транспорт, wi-fi спотовете в парка, чуждите квартири, родните плажове, второкласните пътища, селските и онлайн мегданите. Там откривам живота, идеите и типажите, за които искам да ви разкажа. Кой знае, сред тях може да сте и вие!

1 КОМЕНТАР

  1. Статията докосна и моите чувства и размисли. Аз съм установил същото и за себе си. Дори си представях как с машина на времето ме прехвърлят във времето на Възраждането например, в средата на 19 век. От книгите, които прочетох от това време, съм изумен колко се е променил еизка ни. При това нямам предвид диалектите, а този език, с който си служат образованите българи по това време. И си мисля, че за да не се издам, ще трябва да се дегизирам и държа като селския Мунчо, при това глухоням, за да имам шансове да оцелея от турския ятаган, а и да не бъда разкрит. Въобще – за роман си е, за филм.

Отговор