Топъл летен ден. Но не слънчев – облаци покриват небето. Война. Към края си е, но бомбите все още падат над японските градове. Изведнъж проблясва ярка светлина. Ослепителна. И взрив. Опустошителен. В двора на една католическа християнска църква в Нагасаки, само на половин километър от епицентъра на експлозията, се намира статуята на Света Агнеса, прегърнала агънце, символ на чистотата и непорочността ѝ. Взривната вълна помита тежката каменна фигура. Събаря я “по очи”. “Гърбът” ѝ буквално е разтопен от високата температура. Въздухът се е нажежил до 6000 градуса по Целзий. Топи камък, стъкло, за плът да не говорим… Всичко наоколо е разрушено или опожарено… Атомните бомби над Хирошима и Нагасаки поставят най-страшния край на една ужасяваща война.
В самия край на Втората световна война светът е изтощен от ужасите на битките, бомбардировките, окупацията, Холокоста. И чака с надежда обявяването на края на войната. Август е. Европа вече няколко месеца живее в мир и мисли за възстановяването си. Само Япония още не иска да се предаде. За да я принудят да подпише капитулация и да сложат окончателен край на войната, американците решават да използват най-страшното си оръжие.
Атомните бомби
 Броени месеци преди смъртта си през 1955 г. Алберт Айнщайн казва: “Направих една огромна грешка в живота си… когато подписах писмото до президента Рузвелт, препоръчвайки създаването на атомните бомби. Но все пак има някакво оправдание за това – опасността германците да го направят първи“. |
Всичко започва в началото на Втората световна война. Най-впечатляващият ум в историята досега Алберт Айнщайн изпраща няколко писма до американския президент Франклин Делано Рузвелт. Предупреждава го, че немците имат капацитет да разработят ядрено оръжие. Това форсира американците да започнат свои разработки. Впоследствие Айнщайн горко ще съжалява за това, че е съдействал за отварянето на кутията на Пандора. Но в началото на една толкова страшна война действията му изглеждат разумни.
През 1941 г. Рузвелт одобрява началото на американската ядрена програма. А в средата на юли 1945 г. при приемника му Хари Труман e детонирана първата в историята ядрена бомба. Това става в отдалечена пустинна местност в щата Ню Мексико. И … духът е освободен от бутилката. САЩ вече имат реални възможности да създадат взрив, който може да причини нечувани разрушения. Втората световна война е към края си, но още не е официално приключила. И това дава отлична възможност на американците да демонстрират военната си мощ.
Броени дни по-късно, на 6 август 1945 г. американският бомбардировач Енола Гей пуска бомбата Малчугана с 50-килограмово ядро от уран 235 и взривен еквивалент от 13 килотона тротил. Целта е японският град Хирошима. По ирония на съдбата японската система за ранно предупреждение прихваща американското самолетно формирование, но
решават да не го обезвреждат
за да спестят гориво и самолети. Дори не е даден ясен сигнал на населението да се укрие. Малчугана се спуска с парашут и се детонира на височина около 600 метра над повърхността, с цел постигане на по-големи разрушения. На място загиват между 90 и 140 хиляди, предимно цивилни. Градът е опустошен. Остават само отделни сгради, строени от бетон и с противоземетръсна защита.
Има и още един невероятен факт. Американците в продължение на месеци преди атомните бомбардировки хвърлят листовки над японските градове, предупреждавайки, че предстоят масирани бомбардировки. И призовават страната да се предаде, за да избегне ада под небето. Но гордите японци отказват да отстъпят. Когато е хвърлен Малчугана, американците смятат, че с това окончателно ще се сложи край на войната. Разрушенията са толкова потресаващи, че самите пилоти възкликват ужасени:
“Господи, какво направихме?“
За да спаси страната си, японският император решава да капитулира. Но не бърза да го оповести официално. И следва втора част на кошмара.
На 9 август 1945 г. американците изсипват второто си адско творение над Нагасаки. Градът е едно от най-големите японски пристанища. И вторична цел на атаката. Но заради голяма облачност над първичната цел – Кокура, американците в крайна сметка се насочват към Нагасаки. И там е облачно. Но за миг пелената се разкъсва и пилотите виждат града. Тогава е пусната втората и най-голяма ядрена бомба, използвана при военни действия до момента.
Дебелака е с 6,4-килограмово ядро от плутоний 239 и взривен еквивалент от 21 килотона тротил. Детонира се на височина около 550 метра над повърхността. Загиналите са по-малко от тези в Хирошима – между 60 и 80 хиляди. Разрушенията също не са толкова големи поради насечения терен. Но ако не беше той… би било далеч по-страшно. Пък и това, което все пак става, е повече от достатъчно…
Седмици по-късно медиите на запад заливат читателите си със страховити снимки на разрушенията и пораженията по оцелелите. Светът разбира какъв е
реалният ефект от подобно унищожително оръжие
Оцелели, бродещи като сенки по разрушени улици, където смъртта е на всяка крачка. Хора с разтопена плът. Обгорени. Обезверени. Два града изравнени със земята, абсолютно неузнаваеми. Болници, паметници, домове, накъсани на парченца. И отчаяние. Защото помощта за оцелелите далеч не идва бързо.
Но това съвсем не е всичко. Следващите дни, седмици и месеци връхлитат ефектите от радиацията. Онези, които са останали незасегнати от експлозиите, са повалени от повръщане, загуба на коса, кървене. След това идват на ред левкимията и раковите заболявания… Представете си само тази картина. А сега да добавим и още един щрих към ужаса. По официални данни 65% от засегнатите са на възраст под 9 години…
В крайна сметка Япония се предава. Светът си отдъхва. Войната свършва. Но на каква цена само… Най-страшното от всичко е, че духът от бутилката все още е пуснат. И с него експерименти си правят хора, за чиято хуманност и чувство за отговорност към човечеството можем много да гадаем. Да се надяваме и да се молим, че няма да има повече подобни ослепителни събития. И все пак … не трябва да забравяме…
