Мария Касимова: Всеки мъж трябва да има в живота си по една Мария

На 15 август отбелязваме Успение Богородично, Голяма Богородица или казано по-просто, имения ден на всички жени, които носят името Мария. Миналата година на тази дата публикувахме интервю с поетесата Мария Донева, а тази година решихме да продължим традицията и на този ден да поговорим с една друга българска дама, която е достойна представителка на името – Мария Касимова-Моасе.

Вероятно я познавате от многобройните ѝ статии, в които проличава великолепното ѝ остро или нежно перо. Както и от фамилията, която е наследила от баща си, известния актьор Хиндо Касимов. За нас тя е един от съвременните български журналисти, които си заслужава да четете. В това интервю ще ни разкаже и повече за себе си, за живота си между България и испанския остров Менорка и за предизвикателството да бъдеш майка, жена и Мария, разбира се!

“Всяка втора жена се нарича Мария”… Само в това интервю Мариите сме две! Харесваш ли името си и кръстена ли си на някого?

Тази песничка си я припявам от малка. Тогава преживявах драматично, че всяка втора жена на света се казвала като мен – нещо не се разпознавах в тази конфекция и липса на въображение. Искаше ми се да се казвам нещо къде-къде по-драматично. Първо исках да съм Надежда. Не знам защо това име толкова ми харесваше. Така кръщавах куклите си – все Надежди бяха… После исках да съм Сузана, на Сузи Куатро, която харесвах много като дете. Дърва в огъня на моето нехаресване на името ми хвърляше и фактът, че

на Мариите се вика всякак 

– то сме Мимета, Мичета, Марета, Марчета, Мара, Мари, Марийка, Мичка… Била съм и Меръл, и Мери в училище.

Когато поотраснах обаче започнах да си харесвам името. Кръстена съм на баба си Мария, майката на баща ми. Когато съм се родила, татко пратил телеграма на баба и дядо, в която пишело

“Бабо и дядо, аз се родих. Мария”

Баба станала и моя кръстница, защото кръщенето ми е органзирано набързо в църквата в Бургас и в онова време не е трябвало много да се шуми около този факт, та не ми търсели специална кръстница.

Баща ми беше бургазлия и летата си прекарвах там, а пък църквата беше срещу къщата на баба и дядо, съвсем по съседски. Иначе баба, която беше опака и дръпната жена, нищо, че беше приятелка с целия свят, не беше много доволна от това, че аз съм Мария, защото нейното кръщелно име всъщност било Марийка. Та, приемала моя вариант на името като лека префърцуненост от страна на родителите ми. Добре, че са били така “префърцунени”, да ти кажа аз, иначе щях да съм една Марийка и цялата красота на това вълшебно име щеше да се стопи. Все пак Девата е Мария, не е Дева Марийка…

През годините отдавала ли си някакво специално значение на името си, правиш ли нещо определено на 15-и август, например?

Някога това беше малкият ми личен празник – големият си беше рожденият ден. Днес обаче е обратното – много хора не знаят кога съм родена, но че съм Мария знаят всички, така че тогава получавам най-много внимание и най-много обич от всички мои приятели и познати. Не празнувам специално.

Не съм религиозна и рядко ходя на църква, но това не значи, че не уважавам църковни празници и не спазвам традиции, така че когато съм в България, винаги съм готова за случайни посещения за имен ден. Нали у нас се вярва, че на имен ден не се кани, защото тогава виждаш кой се е сетил за теб – като ти дойде до вратата да ти изкаже уважение. Е, днес

подобен протокол

би бил повече притеснителен, но аз наистина гледам да имам по нещо за черпене у дома. Сега, когато не съм постоянно в България, обикновено каня някого на гости или излизам със съпруга си. За него тази традиции с имените дни е интересна, защото западният свят я няма. Но пък у нас и той има имен ден на 27 декември (Стефановден) и сме празнували, така че му хареса. Още повече, че аз организирам празниците.

А иначе на този ден гледам да направя нещо хубаво за себе си. Да си доставя някакво удоволствие, да си благодаря, че съм такава, каквато съм, защото сама си се понасям, със себе си не ми е скучно, и ето на – душата и тялото ми се разбират, а това не е малко. Винаги на този ден си мисля и за родителите си, които вече не са между живите, но които много ме обичаха и тази обич продължава да си живее с мен.

Как би описала Мария-та, която си – Мара, Марийче, Мими, Мариище… или?

Ха, интересен въпрос. Май съм по малко от всичко това. Мара за обикновеността и непосредствеността, която принципно харесвам у хората и се стремя да задържам у себе си. Марийче за всевъзможните контакти и хората, които искат да са мили с мен, но не са все още мои приятели. Мими ме наричаха в детската градина. И досега си имам приятели от онези години, които единствено имат правото да ме наричат и днес така. Меко такова, детско, кратко, някак несериозно. Мими беше и първата ми роля – играех глезеното Мими в постановка в детската градина.

Но най-мое си е Мариище. Защото в този вариант на името ми има някакво завихряне, някакъв шемет, нещо, дето те грабва и те отвява нанякъде. Но и нещо силно, стабилно, можещо, нещо, което не се отказва.

Мариище е като пристанище, като халище, като чудовище, но и като убежище, училище…

Но пък аз си имам и едно детско име, което днес ползват като обръщение към мен наистина най-близките ми хора – Рунди. Мама ми викаше така, защото баба ми ме приспивала на ръце, като припявала “рунди-дунди, рунди-дунди” и мама го харесала. Та така станах Рунди, а оттам Рунделина, Рундари, Рундавел, Рундисима… кой каквото се сети. Моята любима приятелка Наталия Симеонова пък ме нарича Мики. Тя така си реши и само тя така се обръща към мен.

В много култури Мария е символ на майчинството. Ти си майка на две дъщери, кое е най-важното послание, което ти се иска да им предадеш като майка и като жена?

Майчинството за мен е много специална тема и особена мисия. В различните етапи от живота си съм си мислела различни неща за него, определяла съм го по различен начин, било е и не е било приоритет за мен, в замисимост от това, което ме е водело като човек, като жена, като професионалист. Но ролята ми на майка е най-силната ми роля. Най-чистата, най-искрената, най-смислената. Щастлива майка съм аз. Един път в пристъп на усещане за края на света (да, понякога слизам и до това ниво на драматизиране на нещата!) написах цял файл с неща, които искам

момичетата ми да помнят от мен

Там имаше и съвсем конкретни съвети, като например как се правят рохки яйца или домашна майонеза, как се пере кръв и как е добре да се разговаря с възрастни хора. Сега съм по-спокойна относно съветите и посланията. Много ми се иска да съм добрият женски, човешки пример за тях. Да знаят, че са равноправни човешки същества, че никой и никога не може да ги унижава или да ги принуждава да правят неща против волята си. Че винаги и от всяка ситуация има изход. Че всяко нещо се случва, за да дойде нещо по-добро и че винаги трябва да изчакваш да се отвори и следващата врата.

Че когато ти се реве, трябва да се наревеш като магаре, а пък когато ти се смее – да се смееш с пълно гърло. Че в живота си трябва да разчитат само на себе си! И че не трябва да очакват нищо от никого. Че ако останат сами не е драма, но е драма да живеят с някого само, за да не са сами. Че трябва да изкарват прехраната си сами и непрекъснато да се обогатяват и развиват. Че трябва да са доволни от себе си и да се обичат, но никога да не забравят, че любовта към себе си трябва постоянно да се храни с правене на неща, за да не се превърне в тъпо самохаресване.

Искам един ден, ако са в трудна ситуация, да си кажат:

“Е, и мама беше в такива ситуации, но се справи. Значи и аз мога!”

Тогава ще знам, че съм си изпълнила мисията като майка. Иначе това с домашните палачинки и “баницата на мама” си го има и е чудесно, но то не дава крила за полет. Пък родителството е това – да дадеш на детето крила и смелост, за да полита и да се приземява. Трябва да знаят, че единствената непроменяема мисия на човека е да е щастлив. И всеки лично е отговорен за това свое щастие. Убедена съм, че само щастливите хора могат да правят и другите щастливи. Не можеш да даваш нещо, ако го нямаш.

Кое е по-трудно, да бъдеш майка или да бъдеш Мария?

И двете не са лесни, но пък са толкова хубави, че усилието си заслужава. Един ден малката ми дъщеря Рада, в желанието си да ми каже колко хубаво си играем и как се забавляваме двете, рече “Абе ти не си точно майка – ти си малка майка. Майка детенце!” Това е най-хубавият комплимент, който съм получавала относно майчинството си. А що се отнася до Мария… един път един невероятен, мъдър и умен мъж ми каза:

“Всеки мъж трябва да има в живота си по една Мария”

Аз бях Марията в няколко мъжки живота. Били са все мъже, които явно са заслужавали да им се случа, така както и аз съм ги заслужила с нещо. Да си Мария е коректив, то е начална линия, чист старт, кота нула, точката от която се отмерват женските неща. Така поне се усещам. Не е лесно да носиш на плещите си този марийски товар. Но пък на тези плещи цял господ се е осланял.

От няколко години живееш в чужбина, какво ти даде и какво ти отне това?

Моята чужбина е много странна. Една трета от времето в годината прекарвам в България – идвам си всеки месец. Та нямам пълно откъсване, за да мога да говоря като напълно оттласнал се от страната си експат. Не се и усещам изтръгната от страната си – аз съм европейка все пак, и живея в Европа, просто в друга от страните ѝ.

Това ново мое място ми даде отдавна отлаганата възможност да се огледам. Да се наспя и да се отпусна. Да спра да се състезавам за пари, за позиции, за приятелства, за кариера. Научи ме да съзерцавам и да се опознавам, да прекарвам със себе си повече съкровено време. Не, че в България това не беше възможно – просто ритъмът ми там не го позволяваше. Чужбината и чуждестранният ми съпруг ме научиха на още по-мащабно широкогледство. Дадоха ми усещането, че всичко мога, стига да го поискам.

Прелитам разстоянията от Менорка до София, като че хващам рейс 94, за да стигна до училище, както беше някога.

Случвало се е да сготвя сутринта в единия си дом и вечерта да сготвя нещо друго в другия. Имам приятелства и на двете места, имам си любими пейзажи и ритуали, обживявам спокойно и не драматизирам. Днес не е времето на “тежката чужбина“, драматично възпята в поезията ни. Днес трябва да се радваме, ако животът ни предоставя възможността да се местим и да не се установяваме никъде постоянно. Номадството е голямо училище! Най-голямото.

Често българите в чужбина сме критикувани, че не се интересуваме от страната си, че едва ли не забравяме българския, българските си корени… Ти си точно противоположен пример, винаги съм се възхищавала на статиите ти точно по чисто българските злободневни теми. Наскоро излезе дори твоя книга. Как успяваш и защо го правиш?

Където и да отида и каквото и да правя, България си е част от мен. Казах, че съм европейка, но съм българска европейка. Правя го, защото не мога иначе. Защото ми пука за всичко, което става у нас и искам то да е по-добро, по-честно, по-красиво. Знам на какво божествено място сме,

каква красота имаме в изобилие

и не мога да търпя да гледам как това не се цени, как се граби, как се разхищава. Не само като природа, но и като история, като хора, като изконни български добродетели и ценности. Всяка критика, която съм отправяла към България и българите, е защото ме боли.

Била съм и съм остра в някои от текстовете си, но искам да събуждам, да стряскам, да ме мразят дори за това, но да не им дават мира! И с годините ставам все по-безкомпромисна в това отношение. Даже твърде дълго мълчах…

Каза, че си идваш доста често в България, виждаш ли я с различни очи всеки път, когато се приземиш в София? Нужно ли ти е малко време, за да “превключиш”?

Знаеш ли, само в самолета и по летищата съм на ничия територия – дори не на своята собствена. Като в истинска безтегловност съм – една ничия жена, рееща се в простора. Когато кацна, то става автоматично – като оператора на мобилните ми телефони – цак! и си в мрежа.

И аз така – цак! и съм си в София като чиста софиянка. Цак! и съм в Испания като живееща там. Това шизофренично състояние не ми тежи – напротив едната Мария си почива, докато другата е в действие. Така винаги имам на разположение една отспала, заредена и спокойна себе си, която да включа, когато се налага.

Казват, че всяка култура, с която влизаме в досег малко или много ни променя. Различна ли е Мария Касимова в България от Мария Касимова в Испания?

В някакви аспекти, да. В Испания ритъмът е далеч по-спокоен. И аз там съм такава. По-бавна, по-усмихната, по-природосъобразна. У нас съм си динамична, бързаща, със сто задачи за деня и сложни маршрути, по които да мина, за да мога да свърша пътьом всичко. След деветия ден у нас напълно се сливам с българщината и започвам да ставам по-лоша и по-нетърпелива.

Средата ни там го изисква, за да оцеляваме. Ето това не ми харесва – не се харесвам зла! Не и постоянно зла! Тогава си знам, че е време да се прибера на острова. Там пък имам нужда от случки, от динамика, от натоварено ежедневие и като усетя това да ме човърка, купувам си билет и се прибирам в България. Забелязваш ли, че и за двете места казвам, че се прибирам? Е, това е чувството!

Ако приемем, че “Мария” е сборен образ на жената и майката, дори в наше време, какво би искала да се промени за всички “Марии”?

Искам жените да са по-уверени, че могат и правят неща. Искам да вярват и да отстояват правото си да са човешки същества точно толкова, колкото и мъжете. Иска ми се да дръзват повече и да се борят за щастието си повече. Искам да управляват повече, да създават повече, да действат повече. Искам всички тези неща и за мъжете.

Вярвам, че всички заедно сме хора – поотделно сме само представители на определена биологична вариация. Но заедно този хор от хора може да прави музика. И това не е просто метафора – време е да си дадем взаимно равните права и да престанем да си доказваме кой какъв е и какво може. Всички можем много неща. Някои могат само едни или само други. И защо да не ги правим заедно? Нима чифт гърди и два различни човешки предника могат да ни обезсмислят света?!

Прочетете още… Бургазлии, чиито имена всеки българин трябва да знае